След това тя трябваше да излезе за малко. Това не ми хареса, но не можех да я заведа в избата. Трябваше да я пусна да се качи на горния етаж и застанах на стълбите, така че да виждам, ако се опита да направи някой маймунски номер със светлината (не бях сложил дъските, това беше пропуск). Прозорецът беше високо, знаех, че не може да се промуши през него без да чуя и си беше бая падане отвън. Както и да е, тя веднага излезе и ме видя на стълбите.
— Не можеш ли да ми имаш доверие? — Каза го малко остро.
Казах, мога, но не е това.
Върнахме се в салона.
— Тогава, какво е?
Ако избягаш сега, можеш да кажеш, че съм те отвлякъл. Ако обаче аз те заведа у вас, ще мога да кажа, че съм те освободил. Знам, че е глупаво, казах аз. Разбира се, налагаше се малко да се преструвам, ситуацията беше много трудна.
Е, тя ме погледна и после каза: — Хайде да поговорим. Ела и седни тук, до мен.
Отидох и седнах до нея.
— Какво ще правиш, когато ме няма?
Не мисля за това, рекох.
— Ще искаш ли да продължим да се виждаме?
Разбира се, че ще искам да се виждаме.
— Твърдо ли си решил да дойдеш да живееш в Лондон? Ще те направим истински съвременен човек. Човек, с който е интересно да се срещаш.
Ще се срамуваш от мен пред приятелите си.
Всичко беше толкова нереално. Знаех, че се преструва, както и аз. Заболя ме глава. Не вървеше на добре.
— Имам много приятели. Знаеш ли защо? Защото никога не се срамувам от тях. Всякакви хора. Ти далеч не си най-чудатия от тях. Има например един, който е много неморален. Но е чудесен художник, затова му прощаваме. И той не се срамува. Ти трябва да си същия. Не трябва да се срамуваш. Ще ти помогна. Лесно е, ако се опиташ.
Изглежда моментът беше дошъл. И без това, повече не можех да издържам.
Моля те, омъжи се за мен, казах. Пръстенът беше в джоба ми, готов.
Последва тишина.
Всичко, което имам е твое, казах аз.
— Бракът означава любов — каза тя.
Не искам нищо от теб. Не искам да правиш нищо, което не искаш да правиш. Можеш да живееш както пожелаеш, да учиш живопис и така нататък. Няма да искам нищо, нищо от теб, освен да бъдеш моя жена и да бъдеш в една къща с мен.
Тя седеше загледана в килима.
Можеш да имаш собствена спалня и да се заключваш всяка вечер, добавих аз.
— Но това е ужасно! Това е нечовешко! Никога няма да се разберем. Сърцата ни са различни.
Аз имам сърце, ако за това става дума, казах аз.
— За мен нещата са или красиви, или не. Не можеш ли да разбереш? Красиви или грозни. За мен много хубави неща са гадни и много гадни неща са красиви.
Това е игра на думи, отвърнах аз. Тя само се втренчи в мен, после се усмихна, стана и отиде до огъня, беше наистина красива.
Но самовглъбена. Надменна.
Предполагам, че си влюбена в Пиърс Броутън, казах аз. Исках да я стресна, тя наистина се изненада.
— Откъде знаеш за него?
Казах й, че е пишело във вестника. Казах, той и ти сте били неофициално сгодени, нали?
Веднага видях, че не са били. Тя просто се разсмя. Той е последният човек, за когото бих се омъжила. По-скоро ще се омъжа за теб.
Тогава защо не може да съм аз?
— Защото не мога да се омъжа за човек, на когото не принадлежа напълно. Умът ми трябва да е негов, сърцето ми трябва да е негово, тялото ми трябва да е негово. По същия начин трябва да чувствам, че и той ми принадлежи.
Аз ти принадлежа.
— Но това не е вярно! Да принадлежиш означава две неща. Първо, този, който дава и второ, този, който приема даденото. Ти не ми принадлежиш, защото не мога да те приема. И не мога да ти дам нищо в замяна.
Не искам много.
Знам, че не искаш. Само това, което трябва да дам при всички случаи. Искаш да съм при теб, да слушаш гласа ми, да гледаш как ходя. Но аз не съм само това. Имам и други неща за даване. И не мога да ги дам на теб, защото не те обичам.