Не много, отговорих. Предпазливо.
Още четири или пет пъти мина нагоре-надолу. След това започна да си тананика.
Това е хубава мелодия, рекох аз.
— Харесва ли ти?
Да, казах.
— Тогава на мен вече не ми харесва.
Още два или три пъти мина нагоре-надолу.
— Говори ми.
За какво?
— За пеперуди.
Какво за пеперудите?
Защо ги колекционираш. Къде ги намираш. Хайде. Просто ми говори.
Наистина изглеждаше странно, но аз заговорих и всеки път, когато спирах, тя ме подканяше, продължавай, не спирай. Може би бях говорил половин час, когато тя престана да се разхожда и каза, стига толкова.
Влезе отново вътре, аз свалих въжето, и седна на леглото с гръб към мен. Попитах я дали иска чай, а тя не отговори, изведнъж разбрах, че плаче. Наистина ми ставаше нещо, когато плачеше, не можех да понасям да я гледам толкова нещастна. Приближих се до нея и попитах, кажи ми какво искаш, ще ти купя всичко, което пожелаеш. Тя се обърна към мен, наистина плачеше, но очите й хвърляха огън, приближи се и се разкрещя, махай се, махай се, махай се. Беше ужасно. Наистина имаше вид на полудяла.
На следващия ден беше много спокойна. И дума не каза. Аз сложих дъските и подготвих всичко, а тя недвусмислено ми показа, че е готова, когато свърши с разходката си (този път без да говори). Така че завързах ръцете и устата й, заведох я горе, тя се изкъпа, после излезе и протегна ръце, за да я завържа пак и да й сложа превръзката на устата. Винаги излизах от кухнята първи и винаги я държах за ръката, за всеки случай, но там имаше едно стъпало, веднъж аз сам се спънах и паднах, може би това после стана, защото когато падна, ми се стори съвсем естествено и съвсем естествено четките, шампоаните и нещата, които носеше в кърпата си (ръцете й бяха вързани отпред, така че винаги държеше нещата си до гърдите) се разпиляха с шум по пода. Тя се изправи, самата невинност, после се наведе и започна да разтрива коленете си, а аз като истински глупак започнах да събирам нещата й. Разбира се, с една ръка я държах за пеньоара, но отклоних поглед от нея и това се оказа фатално.
След това усетих единствено, че ми е нанесен ужасен удар, отстрани, до главата. За щастие той не попадна право върху главата ми — рамото, или по-скоро яката на сакото ми поеха основно неговата сила. Все едно, паднах настрани, не на последно място, и за да се предпазя от нова атака. Бях загубил равновесие и не можех да достигна ръцете й, макар че още я стисках за пеньоара. Видях, че държи нещо и изведнъж осъзнах, че това е старата брадвичка, която тази сутрин бях използвал в градината, където от едно ябълково дърво, от по-старите, предната вечер вятърът беше отчупил клон. Като светкавица ми мина мисълта, че най-накрая съм допуснал грешка. Само една грешка и можеш да загубиш всичко.
В този момент бях в ръцете й, цяло чудо е, че не ме уби. Удари ме още веднъж и усетих ужасен срязващ удар по слепоочието, главата ми зазвъня и кръвта ми бликна веднага. Не знам как го направих, инстинктивно предполагам, но ритнах встрани и се завъртях, а тя падна почти върху мен, чух как брадвичката иззвъня върху цимента.
Аз я взех и я хвърлих в тревата, после хванах ръцете й, преди да успее да скъса превръзката на устата си, такава беше играта й. После се сборичкахме пак, само няколко секунди този път, и тя изглежда разбра, че няма полза, че е имала своя шанс и го е проиграла, внезапно престана да се съпротивлява, аз отворих вратата и я вкарах в избата. Болеше ме, чувствах се много лошо, кръвта течеше по лицето ми. Блъснах я в стаята й, а тя ме изгледа много странно, преди да тресна вратата и сложа резетата. Оставих я с вързани ръце и уста. Да й е за урок, помислих си.
Качих се горе и измих раната, стори ми се, че ще припадна, когато се видях в огледалото, навсякъде имаше кръв. Все пак имах голям късмет — брадвата не беше много остра и е отскочила от главата ми. Раната изглеждаше ужасно, но не беше много дълбока. Седях дълго време с притисната до нея марля. Никога не бях мислил, че мога да понасям кръв така, наистина се изненадах от себе си онази вечер.
Разбира се, бях много ядосан за всичко това. Ако не чувствах слабост, не знам какво можех да направя. Това беше сламката, която счупва гърба на камилата, както е в поговорката, и в главата ми дойдоха някои идеи. Не знам какво не бих направил, ако тя беше продължила както досега. Но това вече е безпредметно.
На следващата сутрин слязох долу, главата още ме болеше и бях готов наистина да стана гаден, ако се наложи, но ако някой ме беше духнал тогава, щях да падна — първото нещо, което направи, беше да стане и да ме попита как е главата ми. По начина, по който ме попита разбрах, че се опитва да бъде различна. Мила.