Стара къща, очарователно, отдалечено местоположение, голям двор, 1 час с кола от Лондон, на две мили от близкото село…
И така нататък. На следващата сутрин отидох да я видя. Обадих се на посредника в селцето Люис и уредих някой да ме чака на мястото. Купих си карта на Съсекс. Това им е хубавото на парите — нямаш никакви пречки.
Очаквах да видя някаква съборетина. Наистина изглеждаше стара — с черните греди взидани в белите стени отвън, със старите каменни плочи на покрива. Когато приближих с караваната, отвътре излезе посредникът. Очаквах да е по-стар, но се оказа, че е на моята възраст, само че от онези, които са посещавали частно училище — пълен с глупави забележки, които смята за смешни, сякаш за него беше недостойно да продава каквото и да било, и сякаш имаше някаква разлика между това да продаваш недвижима собственост, и това да продаваш нещо друго в магазин. Отблъсна ме веднага, защото беше любопитен. Въпреки това, реших да се огледам наоколо, след като съм бил целия този път. Стаите не бяха много, но бяха оборудвани с всички нужни удобства — електричество, телефон и така нататък. Била собственост на някакъв пенсиониран флотски адмирал или нещо подобно, който умрял, следващият купувач също умрял неочаквано, и тя отново станала за продан.
Все още твърдя, че не отидох там, за да видя дали има подходящо място, където да държа таен гост, наистина не мога да кажа какви бяха истинските ми намерения.
Просто не знам. Това, което правиш в момента, замъглява онова, което си правил преди него.
Посредникът се поинтересува, дали я вземам само за себе си. Отговорих му, че е за една моя леля. Казах му истината, казах, че искам да я изненадам, когато се върне от Австралия и така нататък.
Какво мисля за цената, поиска да знае той.
Обясних му, че съм спечелил много пари, за да го смачкам. Тъкмо слизахме долу, когато той каза това, след като бях разгледал всичко, така си бях помислил. Тъкмо щях да отрежа, че къщата не е това, което търся, че е малка, за да го смачкам още повече, когато той продължи: — Е, това е жилищната площ, остава избата.
Трябваше да излезем навън откъм задната страна, където имаше още една врата. Той извади ключа изпод някаква саксия. Разбира се, електричеството беше прекъснато, но посредникът имаше фенерче. Вътре беше студено, влажно, отвратително. Каменни стъпала водеха надолу. Когато слязохме, той освети наоколо с фенерчето си. Някой беше варосвал стените, но много отдавна, така че бяха на петна и се люпеха.
Минава по цялата дължина на къщата, обясни той, и остава това тук. Светна с фенерчето и в ъгъла на стената срещу нас (ако се гледа откъм стълбите) видях врата. Зад нея имаше още една голяма изба, четири стъпала водеха долу към нея, но таванът й беше по-нисък и някак си сводест, като онези, които човек вижда понякога в църквите. Стъпалата слизаха диагонално в единия ъгъл, и стаята „бягаше“ нататък, така да се каже.
Идеално нещо за оргии, отбеляза посредникът.
Попитах го за какво е служила тази изба, без да обръщам внимание на глупавите му шеги.
Каза, че според него, защото къщата е толкова отдалечена. За да складират хранителни продукти. Или може би е било тайна римокатолическа църква. Един от електротехниците по-късно ми обясни, че това било скривалище на контрабандисти, когато прекарвали стока от Ню Хейвън към Лондон.
Е, качихме се отново по стълбите и излязохме навън. Когато той заключи вратата и сложи ключа под саксията, стори ми се, че това „долу“ въобще не съществува. Сякаш беше друг свят. Винаги е било така. Понякога съм се събуждал и ми се е струвало, че всичко е само сън, докато не сляза отново.
Той погледна часовника си.
Казах му, че предложението ме интересува. Че много ме интересува. Бях толкова нервен, че ме погледна с изненада, а аз направо му казах, че я купувам. Ето така беше. Наистина изненадах сам себе си. Защото досега винаги бях искал нещо съвременно, както казват, модерно. Не стара и отдалечена къща.
Той стоеше и ме гледаше загубил ума и дума, изненадан, че съм толкова заинтересован, изненадан, че имам парите. Гледаше ме, мисля си, както повечето от неговия тип.
След това той се върна в Люис. Трябвало да доведе още някой заинтересован от продажбата, така че му казах, че ще остана в двора и ще премисля нещата окончателно.
Градината беше хубава — назад стигаше до една нива, на която тогава имаше люцерна, хубаво място за пеперуди. Нивата се простираше до едно възвишение (това е на север). На изток от двете страни на шосето от долината към Люис имаше гори. На запад — ниви. На около четвърт миля, в подножието на хълма имаше ферма — най-близката постройка. Гледката на юг беше добра, макар и частично закрита от живия плет и няколко дървета. Освен всичко имаше хубав гараж.