М. Сега се самосъжаляваш.
К. Ето това не разбираш. Ти само трябва да отидеш някъде, хората те харесват, можеш да говориш с всеки, разбираш разни неща, но когато…
М. Млъкни! Достатъчно грозен си и без да започваш да скимтиш!
Взех плетката и я оставих настрани. Когато се огледах, той стоеше с отворена уста, мъчеше се да каже нещо. Знаех, че ще го засегна, знаех, че заслужава да го засегна, и ето ти сега — засегнах го. Изглеждаше толкова мрачен. А си спомнях, че ми позволи да се разходя в градината. Бях изпълнена със злоба.
Отидох при него и му казах, съжалявам, подадох му и ръка, но той не я взе. Странно беше, наистина има нещо като достойнство, наистина беше обиден (може би това беше цялата работа) и ми го показваше. И така, хванах го за ръката, накарах го да седне отново и му казах, че ще му разкажа една вълшебна приказка.
Имало едно време, започнах аз (той гледаше горчиво, горчиво към пода), едно много грозно чудовище, което пленило една принцеса и я затворило в тъмницата на своя замък. Всяка вечер то я карало да седи при него и да му казва: „Ти си много красив, господарю мой“. Но всяка вечер, вместо това, принцесата казвала: „Ти си много грозно, чудовище такова“. И винаги чудовището се натъжавало и започвало да гледа пода. И така, една вечер принцесата му казала: „Ако направиш еди-какво си, или еди-що си, може и да станеш красив“. Но чудовището само отговаряло: „Не мога, не мога“. Принцесата повтаряла: „Опитай, опитай“. Но чудовището пак се инатяло: „Не мога, не мога“. Всяка вечер същото. То я помолило да го излъже, но тя не искала. И си помислила, че наистина му харесва да бъде чудовище, при това грозно. Тогава, един ден, след като му казала за петдесети път, че е грозно, тя забелязала, чудовището плаче. И му казала: „Можеш да станеш много красиво, ако направиш само едно нещо. Ще го направиш ли?“ „Да“, отвърнало чудовището. „Поне ще се опитам.“ Тогава ме пусни, казала тя. И то я пуснало. Изведнъж, тогава, то престанало да бъде грозно, оказало се, че е омагьосан принц. И той излязъл с принцесата от замъка. И заживели в щастие.
Знаех, че е глупаво, още докато говорех. Екзалтирано. Той не каза нищо, само гледаше пода.
Сега е твой ред да ми кажеш приказка, подканих го аз.
А той каза, обичам те.
И, да, тогава той имаше повече достойнство от мен, аз се чувствах малка, злобна. Винаги подиграваща се, винаги язвителна, изпълнена с неприкрита омраза. Смешно, седяхме мълчаливо един срещу друг и ме обзе едно чувство, нещо, което бях усещала един или два пъти преди това, една особена близост — не любов или привличане, не и съчувствие, в никакъв случай. По-скоро усещането за свързани съдби. Сякаш бяхме претърпели корабокрушение и бяхме сами на остров — или сал — заедно.
Чувствам и тъгата на неговия живот, ужасно е. А също така, на живота на скапаната му леля, братовчедка му и роднините им в Австралия. Цялото му непоносимо, тъпо, безнадеждно тегло. Като рисунките на Хенри Мур, изобразяващи хора в метрото по време на бомбардировките. Хора, които никога няма да виждат, да чувстват, да танцуват, да рисуват, да плачат, когато слушат музика, няма да чувстват света, западния вятър. Никога няма да бъдат, в истинския смисъл.
Само тези две думи, изречени и почувствани, обичам те.
Без никаква надежда. Каза ги, както би казал, болен съм от рак.
Неговата вълшебна приказка.
31-ви октомври
Нищо. Тази вечер го психоанализирах.
Така вцепенено седеше до мен.
Гледахме гравюрите на Гоя. Може би заради самите гравюри, но той седеше, а на мен ми се струваше, че всъщност не ги гледа. А само мисли, че е толкова близо до мен.
Задръжките му. Абсурдно е. Говорех му, сякаш не е никакъв проблем да стане нормален. Сякаш не беше маниакът, който ме държи затворена. А приятен млад човек, който има нужда веселата му приятелка леко да му се скара.
Това е, защото не виждам никой друг. Той става нормата. Забравям как се сравнява.
Един друг път с Д. П. Беше скоро след ледения душ (това, което каза, за работите ми). Една вечер бях неспокойна. Отидох до тях. Около десет. Беше по халат.
Тъкмо си лягах, каза ми.
Исках да послушам малко музика, казах му аз. Но ще си отида. Не си отидох.
Късно е, каза той.
Потисната съм. Беше такъв гаден ден, а Карълайн се държа толкова глупаво на вечеря.
Той ме пусна да се кача горе, сложи ме да седна на кушетката, загаси лампите и през прозорците нахлу луната. Падаше на краката и на скута ми, през капандурата, прекрасна, бавна, сребърна луна. Плуваща. А той седеше на креслото в другия край на стаята, в сенките.