Искаше да пием кафе. Бях глупава, трябваше да излъжа нещо. Беше само дрънканици за мен, за дъщеря й, за изкуството. Познава доста хора и се опита да ме зашемети с имена. Но аз уважавам това, което хората мислят за изкуството. Не какво или кого познават.
Знам, че не може да е лесбийка, но така се хваща за думите ти. Очите й са пълни с неща, които не смее да ти каже. Но иска да я попиташ.
Ти не знаеш, какво е имало и какво все още има между мен и Д. П., сякаш ми казваше тя. Предизвиквам те, попитай ме. Говореше за „Шарлот стрийт“ в края на тридесетте и войната. Дилън Томас. Д. П.
Той те харесва, каза ми.
Знам, отговорих аз.
Но се изненадах. От това, че знае (той ли й е признал), от това, че иска да говори за това. Знам, че искаше.
Винаги си е падал по най-хубавите, засмя се тя.
Ужасно й се искаше да говори за това.
После дъщеря й.
На шестнадесет е, каза ми. Просто не мога да стигна до нея. Понякога, като й говоря, се чувствам като животно в зоопарка. Тя седи навън и ме гледа.
Знаех, че го е казвала и друг път. Или го е чела някъде. Винаги си личи.
Всички жени като нея са еднакви. Не тийнейджърите и дъщерите се различават. Ние не сме се променили, просто сме млади. Променили са се глупавите нови хора на средна възраст, които искат да са млади. Това отчаяно, глупаво усилие да са с нас. Не могат да са нас. Не искаме да са с нас. Не искаме да носят дрехи като нас, да говорят като нас, да имат нашите интереси. Имитират ни толкова лошо, че просто не можем да ги уважаваме.
Но тази среща с нея ме накара да почувствам, че Д. П. ме обича (желае). Че между нас има дълбока връзка — неговата специфична обич към мен, това, че го харесвам (дори обичам, но не сексуално) по свой си начин — чувството, че пипнешком се приближаваме към компромис. Нещо като мъгла от неутолено желание и тъга помежду ни. Нещо, което другите хора (като тази Нилсен), никога няма да разберат.
Двама души в пустинята, мъчещи се да намерят и себе си, и оазиса, в който могат да живеят заедно.
Все повече и повече мисля така — ужасно жестоко е, че съдбата е поставила тези двадесет години помежду ни. Защо той не беше на моята възраст или аз на неговата? Но въпросът с годините не е факторът, който прави любовта немислима, а нещо друго, подобно на жестока стена, издигната помежду ни от съдбата. Сега вече не мисля. Стената е между нас, според мен, тя ни държи разделени.
2-ри ноември
След вечеря донесе лист и ми продиктува едно абсурдно писмо, под което трябваше да се подпиша.
Тогава започнаха неприятностите. Бях подготвила малка бележка, написана с най-дребния ми почерк, която мушнах в плика, без той да ме види. Беше много малка. В най-хубавите шпионски романи нямаше да я забележат.
Но той я видя.
Това го разстрои. Накара го да види нещата в студената светлина на реалността. Но истински се изуми, че се страхувам. Не може да си представи, че би могъл да ме изнасили, или убие, а това все пак е нещо.
Оставих го да излее яда си, но накрая се опитах да бъда мила с него (защото знаех, че трябва да го накарам да пусне писмото). Беше трудна работа. Никога не бях го виждала толкова ядосан.
Не би ли сложил точка и не би ли ме пуснал да си вървя?
Не.
Тогава какво иска да прави? Да спи с мен?
Такъв поглед ми хвърли, сякаш наистина го отвращавам.
Тогава ми дойде вдъхновението. Разиграх малка шарада. Ориенталската му робиня. Обича да се правя на глупачка. Най-тъпите неща, които измислям, той нарича остроумни. Дори понякога се присъединява, препъва се след мен (не че аз съм блестяща) като жираф.
Така че, накарах го да ме остави да напиша друго писмо. Отново погледна в плика.
След това го убедих да отиде до Лондон, според плана ми. Дадох му списък с нелепици (повечето от тях не ми трябваха, но щяха да го забавят), които да ми купи. Казах му, че е невъзможно да се проследи писмо, пуснато в Лондон. Харесва му да му се умилквам, звяр.
Едно желание — не, аз не го моля за нищо, аз му заповядвам. Изкомандвах го да ми купи картина на Джордж Пейстън. Дадох му списък на галериите, където би могъл да намери нещо от Д. П. Дори се опитах да го накарам, да отиде до ателието.