Но веднага щом чу, че е в Хампстед, надуши нещо. Пожела да узнае, дали не познавам този Д. П. Отговорих му, не, само по име. Но не звучеше много убедително; и се страхувах, че няма никъде да намери негова картина. Така че му казах, той не ми е много близък приятел, много е възрастен, но е добър художник и има голяма нужда от пари, а аз много бих искала да имам негови картини. Бихме могли да ги окачим по стените. Ако ги купиш направо от ателието, няма да плащаш комисиона на галериите, но виждам, че те е страх да отидеш, така че край. Естествено, не се хвана на това.
Искаше да знае, дали Д. П. не от цапачите-бояджии. Аз само го изгледах.
К. Пошегувах се.
М. Не се шегувай.
След малко се поинтересува какво би могъл да обясни, ако го питат, кой му е дал адреса и така нататък.
Казах му какво би могъл да обясни, а той отговори, че ще си помисли, което на калибански означава „не“. Прекалено беше да очаквам това от него; а в галериите по всяка вероятност нямаше да намери нищо.
Но и не се тревожа, защото смятам утре по това време да не съм тук. Ще избягам.
Ще тръгне след закуска. Ще ми остави обяда. Така че, ще имам на разположение четири или пет часа (освен ако ме излъже и вземе не всичко, което поисках, но досега такова нещо не се е случвало).
Тази вечер ми стана тъжно за Калибан. Когато ме няма, той наистина ще страда. Нищо няма да има. Ще остане сам със сексуалната си невроза, с класовата си невроза, с безполезността си, с празнотата си. Сам си го търси. Не го съжалявам наистина. Но не съм и напълно безразлична.
4-ти ноември
Вчера не можах да пиша. Много ми дойде.
Бях толкова глупава. Успях да го разкарам от тук за цял ден. Имах на разположение часове, за да избягам. Но никога не си бях представяла истинските проблеми. Представях си как с шепи греба мека, рохкава пръст. Пиронът се оказа безпредметен — не можеше да кърти мазилката както трябва. А си мислех, че ще се изрони като две и две. Беше ужасно твърда. Часове минаха, докато извадя един камък. Зад него нямаше пръст, а друг камък, по-голям, варовик, и дори не се виждаха краищата му. Извадих още един, но без полза. Отзад беше все същият голям блок. Започнах да се отчайвам, разбрах, че няма да мога да прокопая тунел. Ударих обезумяла вратата, опитах се да я отворя с пирона и успях единствено да нараня ръката си. Това е всичко. Постигнах това, че си изпочупих ноктите и ме болеше.
Просто не съм достатъчно силна, нямам инструменти. Дори и ако имах инструменти, все едно.
Накрая сложих камъните на мястото им, раздробих изкъртената мазилка (доколкото успях), смесих я с талк и вода и се опитах да прикрия дупката. Типично за състоянията, в които изпадам тук — изведнъж реших, че копаенето трябва да продължи няколко дни, че единствената глупост е да си мисля, че ще го направя наведнъж.
Така че отделих много време, в опити да замаскирам мястото.
Но беше безполезно. Непрекъснато падаха малки парченца, а и бях почнала на най-видното място, където той нямаше как да не забележи.
Така че се отказах. Изведнъж реших, че това е дребно, глупаво, безполезно. Като лоша рисунка. Неспасяемо.
Когато той се върна най-накрая, видя веднага. Винаги когато влиза, най-напред нюха наоколо. След това провери докъде съм стигнала. Седях на леглото и го гледах. После хвърлих по него пирона.
Замаза камъните на местата им. Каза, че зад тях има плътна варовикова скала.
Не исках да говоря с него цялата вечер, не исках да погледна нещата, които донесе, макар че едно от тях явно беше картина.
Взех хапче за сън и си легнах веднага след вечеря.
Тогава, тази сутрин (събудих се рано), преди той да слезе, реших да отмина събитието, като нещо маловажно. Да бъда нормална.
Да не се предавам.
Разопаковах всичко, което донесе. Най-напред, наистина имаше картина от Д. П. Рисунка на момиче (млада жена), гола, не приличаше на нищо негово, което бях виждала и ми се стори, че я е рисувал преди много време. Негова е. Неговите изчистени линии, омразата към хаоса. Тя е полуобърната, окача или откача рокля от една кука. Хубаво лице? Трудно е да се каже. Доста тежко тяло. По-лоша е от десетки други работи, които е рисувал след това.
Но е истинска.
Целунах я, когато я разопаковах. Гледах на някои от линиите не като на линии, а като на неща, които той е докосвал. Цяла сутрин. Сега.
Не любов.
Човечност.