Д. П. един ден каза, че честните бедни, всъщност са безпарични, вулгарни богати. Бедността ги принуждава да имат добри качества, да се гордеят с други неща, не с пари. После, когато спечелят, те не знаят какво да правят. Забравят всичките си стари добродетели, които не са истински, както и да ги погледнеш. Мислят, че единственото е да печелиш пари и да ги харчиш. Не могат и да предположат, че има хора, за които парите са нищо. Че най-красивите неща не зависят от парите.
Не съм искрена. Все още искам пари. Но знам, че не е хубаво. Вярвам на Д. П. — няма нужда да се осланям само на думите му, и без това виждам, че е така — той изобщо не се тревожи за пари. Има достатъчно, за да си купува материалите, да живее, да заминава на работно пътуване всяка година, да се справя някак си. И има десетки други — Питър. Бил Макдоналд. Стефан. Те не живеят в света на парите. Ако имат, те ги харчат. Ако нямат, минават и без това.
Хората като Калибан нямат глави, като за толкова пари. На тях им стига само малко, като на Новите хора, за да се превърнат в гадове. Всички тези ужасни типове, които не ми даваха стотинка, когато събирах помощи. Познавах ги, достатъчно ми беше да погледна лицата им. Буржоата дават, защото се притесняват, когато настояваш. Интелигентните хора дават или поне те гледат честно и казват „не“. Не се срамуват да откажат. А Новите хора са твърде стиснати, за да дадат, и твърде малки, за да го признаят. Като онзи ужасен човек в Хампстед (беше един от тях), който каза, ще ти дам половин лира, ако докажеш, че няма да отиде в нечий джоб. Мислеше си, че е забавен.
Обърнах му гръб, което не беше правилно, защото моята гордост не е толкова важна, колкото децата. Така че добавих половин лира вместо него.
Но още го мразя.
При Калибан е все едно, че някой го е заставил да изпие половин бутилка уиски. Не може да му понесе. Единствената причина преди това да е бил свестен е, че е бил беден. Принуден е бил да стои на едно място, да работи едно нещо. Същото е да сложиш слепец в бърза кола и да му кажеш да кара където и както си иска.
Ще завърша с едно хубаво нещо. Днес пристигна плочата на Бах, вече я чух два пъти. Калибан каза, че е „хубава“, но не бил „музикален“. Както и да е, изслуша я с каквато трябва физиономия. Ще чуя отново частите, които ми харесват. Ще лежа на леглото в тъмнината и ще си мисля, че съм с Д. П. и че той лежи някъде там, със затворени очи и хлътнали бузи, с еврейския си нос, сякаш в собствената си гробница. Само че в него няма нищо мъртвешко.
Дори и така да е. Тази вечер Калибан закъсня.
Къде беше, сопнах му се аз. То ме изгледа с изненада, не каза нищо. Толкова закъсня, казах му.
Нелепо. Исках да дойде. Често искам да дойде.
Толкова съм самотна.
10-ти ноември
Тази вечер имахме спор за парите му. Казах му, че трябва да даде повечето от тях някъде. Опитах се да го засрамя, за да ги даде. Но той не се доверява на нищо. Ето това не е наред с него най-вече. Като онзи в Хампстед, той не вярва, че тези, които събират пари, ще ги използват за това, за което казват, че ще ги използват. Мисли, че всички са нечестни, че всеки се опитва да прибере парите и да ги задържи за себе си.
Безполезно е да го убеждавам, че знам, че ще бъдат употребени за каквото трябва. Пита, откъде си толкова сигурна? И разбира се, не мога да му обясня. Мога само да му кажа, не се чувствам сигурна — те трябва да отидат там, където има нужда от тях. Той се усмихва, като че ли съм прекалено наивна, за да бъда права.
Обвиних го (не прекалено сърдито), че не е изпратил чека на организацията. Поисках да ми покаже разписката. Отговори, че е направил анонимно дарение и не е написал адреса си. На върха на езика ми беше да му кажа, че като изляза оттук ще отида и ще проверя. Но не го направих. Защото това щеше да е още една причина да не ме пусне. Беше почервенял, сигурна бях, че ме лъже, както излъга за писмото до М. и Т.
Не е толкова поради липса на щедрост, не е истинско скъперничество. Искам да кажа (забравяйки абсурдността на ситуацията), че е щедър към мен. Харчи стотици лири. Ще ме убие с добротата си. С шоколади и цигари, с шоколади и цветя. Онази вечер му казах, че искам някакъв френски парфюм — просто прищявка, наистина, защото мазето мирише на дезинфектанти и въздухоосвежител. Къпя се достатъчно често, но не се чувствам чиста. И казах, че ми се иска да можех да отида и да си избера аромата, който най-много ми харесва. Тази сутрин дойде с четиринадесет различни флакона. Беше опустошил магазина. Това е безумно. Четиридесет лири. Като в Приказките от хиляда и една нощ. Да си фаворитката на харема. Но единственият парфюм, който желая истински, е свободата.