Тук долу настроенията ми се променят така бързо. Напълно съм решена да направя нещо този час, съвсем друго в следващия.
Безполезно е. По природа не мога да мразя. Сякаш някъде вътре в мен, всеки ден, се произвежда някакво количество доброта и добра воля. И трябва да се излее навън. Запушвам го, но след време то избликва.
Не бях мила с него, не искам да съм мила с него, няма да съм мила с него. Но проведох истинска борба, за да не съм и обикновена (имам предвид малките неща, като „беше много вкусно“, например). Всъщност, не казах нищо. Когато той попита: — Това ли ще бъде всичко? (Като прислужник.) — аз казах: — Да, свободен си — и му обърнах гръб. Би изпаднал в шок, ако можеше да види лицето ми. Усмихвах се, а когато затвори вратата, започнах да се смея. Не можех да се спра. Истерия.
Едно нещо, което правя много често напоследък. Зяпам се в огледалото. Понякога ми се струва, че не съм реална, изведнъж си мисля, че това отражение, на няколко крачки от мен, не е моето. Трябва да гледам другаде. Гледам лицето си, очите си, мъча се да разбера какво казват очите ми. Какво съм аз. Защо съм тук.
Защото съм толкова самотна. Трябва да погледна някое интелигентно лице. Всеки, който е бил затворен като мен ще го разбере. Изведнъж се чувстваш много реален, по странен начин. Сякаш никога досега не си бил. В обикновения живот толкова голяма част от себе си жертваш за обикновените хора, там тя е потисната, не я усещаш. Гледам лицето си, виждам как се движи, сякаш е на някой друг. Изтощавам се от гледане.
Седя сама със себе си.
Понякога е като магия, трябва да изплезя език и да сбърча нос, за да я разваля. Седя тук долу с отражението си, в абсолютна тишина, в някакво мистериозно състояние.
В транс.
21-ви ноември
Средата на нощта е. Не мога да заспя.
Мразя се.
Тази вечер за малко да стана убиец.
Вече никога няма да бъда същата.
Трудно е да се напише. Ръцете ми са вързани. Махнах превръзката от устата си.
Всичко започна на обяд. Разбрах, че трябва да полагам усилия, за да не бъда мила с него. Защото чувствах нужда да поговоря с някого. Дори и с него. Поне с човек. Когато си тръгна след обяда, ми се искаше да го повикам и да поговорим. Чувствах нещо съвсем друго, не това, което бях решила, че трябва да чувствам преди два дни. Така че взех ново решение. Тук долу не бих могла да го ударя с каквото и да било. Наблюдавах го много дълго с тази мисъл наум и се убедих. Той никога не застава с гръб към мен. Освен това, нямам с какво. Така че, помислих си, ще трябва да се кача горе и там да намеря нещо, някакво средство. Имах няколко идеи.
Иначе, боях се, че мога да попадна в стария капан на съжалението към него.
Така че, на вечеря бях малко по-мила и му казах, че имам нужда от баня (това беше истина). Той излезе, след малко се върна и се качихме. И там, сякаш беше някакъв знак, специално оставен за мен, видях една малка брадвичка. Беше на перваза на кухненския прозорец, който е до вратата. Сигурно е цепил дърва с нея навън и е забравил да я прибере. Нали сега непрекъснато съм долу.
Той влезе твърде бързо, за да успея да направя каквото и да било тогава.
Но лежах във ваната и си мислех. Реших, ще трябва да го направя. Да взема брадвичката и да го халосам с тъпата страна, да го зашеметя. Нямах никаква представа, къде по главата е най-добре да го ударя или пък колко силно трябва да бъде.
След това пожелах веднага да се върна долу. Когато минавахме през вратата на кухнята, аз изпуснах талка и нещата си, и застанах встрани, до перваза, сякаш, за да видя къде са паднали. Той направи точно каквото исках — наведе се, за да ги събере. Не бях нервна, взех брадвичката много спокойно, острието не издрънча, държах я с тъпия край напред. Но тогава… сякаш се събудих от някакъв кошмар. Трябваше да ударя и не можех. А трябваше.