Той започна да се изправя (всичко всъщност стана за миг) и аз наистина го ударих. Но той тъкмо се извърташе и не го улучих както трябва. Или не беше достатъчно силно. Искам да кажа, замахнах паникьосана, в последния момент. Той падна настрани, но знаех, че не е в безсъзнание, защото още ме държеше, изведнъж разбрах, че трябва да го убия или той ще убие мен. Ударих го пак, но този път ръката му беше вдигната, ритна с крак и ме извади от равновесие.
Беше ужасно. Дишащи тежко, напрегнати, като животни. След това изведнъж разбрах — това беше, не знам, непристойно. Звучи абсурдно, но това е думата. Като паднала на една страна статуя. Като дебела жена, която се мъчи да се изправи от тревата.
Изправихме се, той ме бутна грубо към вратата, държеше ме здраво. Но това беше всичко. Имах странното чувство, че за него е същото — отвращаващо.
Може би някой щеше да ме чуе, ако бях успяла да извикам. Но беше ветровито. Мокро и студено. Никой не би стоял навън в такова време.
После лежах на леглото. Скоро престанах да плача. Лежах с часове в тъмнината и мислех.
22-ри ноември
Срамувам се. Зловещо измених на себе си.
Достигнах до няколко решения. Мисли.
Насилието и силата са нещо лошо. Ако използвам насилие, ще сляза до неговото ниво. Това означава, че не вярвам истински в силата на разума, на съчувствието, на човечността. Че се умилквам на хората, само защото това ме ласкае, не защото вярвам, че имат нужда от съчувствието ми. Мисля си за „Лейдимонт“, за хората, на които се умилквах там. Сали Марджисън. Умилквах й се, само за да покажа на „Весталките девственици“, че съм по-умна от тях. Че мога да я накарам да направи за мен неща, които не би направила за тях. Доналд и Пиърс (защото в известен смисъл и на тях се умилквах) — но те и двамата са привлекателни млади мъже. Може би е имало стотици други, които са се нуждаели от умилкването ми, от съчувствието ми, повече от тях двамата. И при всички случаи, повечето момичета биха подскочили от радост, ако имаха възможността да се умилкват на тях.
С Калибан се предадох твърде рано. Трябва да си изработя ново отношение към него. Това със затворника и надзирателя беше глупаво. Повече няма да го плюя. Когато ме дразни ще си мълча. Ще се държа с него като с човек, който се нуждае от съчувствието ми, от разбирането ми. Ще продължа с опитите да го науча на нещо за изкуството. На други неща.
Има само един начин да направиш каквото и да било. Правилният. Не това, което разбираха под „правилно“ в „Лейдимонт“. Това, което ти чувстваш, че е правилно. Твойто собствено „правилно“.
Аз съм морална личност. Не се срамувам от това. Няма да оставя Калибан да ме направи неморална; въпреки че заслужава цялата ми омраза, цялата ми жлъч, и брадва по главата.
(По-късно.) Бях мила с него. Тоест, не бях настръхналата котка, която бях напоследък. Веднага щом дойде, го накарах да ми даде да погледна раната му и й сложих малко „Детол“. Беше нервен. Карам го да се стряска. Не ми вярва. Това точно е състоянието, до което не биваше да го докарвам.
Трудно е, въпреки всичко. Когато се държа свински с него, той добива такъв вид на самосъжаление, че започвам да се мразя. Но веднага щом започна да ставам мила, нещо като задоволство сякаш се промъква в гласа му и в поведението му (много дискретно, цял ден е самата смиреност, никакъв упрек за снощи, разбира се) и веднага ми се дощява да го смушкам и да го цапардосам още веднъж.
Танц върху опънато въже.
Но атмосферата се проясни.
(Нощ.) След вечеря се опитах да го науча какво да търси в абстрактното изкуство. Безнадеждно е. Наблъскал е в нещастната си помрачена куфалница, че изкуството е попиляно (не разбира защо не „трия“) ако не постигне точна, фотографска прилика, и че да правиш хубави, хладни платна (Бен Никълсън) е в известен смисъл неморално. Виждам, че има приятни шарки, каза той. Но не може да се съгласи, че да правиш „приятни шарки“ е изкуство. Сигурна съм, че за него някои думи имат ужасно силен, скрит смисъл. Всичко, което е свързано с изкуството го смущава (и хипнотизира, предполагам). Всичко това е в известен смисъл неморално. Той знае, че великото изкуство е велико, но за него „велико“ означава заключено в музей и споменавано, само когато искаш да блеснеш. Живото изкуство, модерното изкуство, го шокира. Не можеш да му говориш за него, защото думата „изкуство“ предизвиква в главата му цял порой мисли, изтъкани от вина и ужас.