Ще ми се да знам, дали има много хора като него. Разбира се сигурна съм, че мнозинството, особено Новите хора, не дава пет пари за което и да е от изкуствата. Но дали това е така, защото са като него? Или защото просто не се интересуват. Имам предвид, наистина ли изкуствата ги отегчават (така че нямат нужда от тях) или пък ги шокират и разочароват, така че трябва да се преструват на отегчени?
23-ти ноември
Току-що свърших „Събота вечер, неделя сутрин“31. Шокира ме тази книга. Шокира ме не само сама по себе си, но и поради това, че съм тук. Шокира ме по същия начин, по който и „Живот във висшето общество“, когато я четох миналата година. Знам, че са много умни книги, сигурно е прекрасно да можеш да пишеш като Алан Силитоу. Истински, нефалшиво. Да казваш каквото мислиш. Ако беше художник, щеше да е чудесен (щеше да е като Джон Братби32, дори по-добър), би уловил Нотингам и всичко щеше да е много хубаво в цветове. Защото ако умееш да рисуваш добре и нарисуваш каквото виждаш, хората биха ти се възхищавали. Но не е достатъчно само да можеш да пишеш добре (имам предвид да подбираш точните думи и така нататък), за да бъдеш добър писател. Защото „Събота вечер, неделя сутрин“ ме отвращава. Мисля, че Артър Сийтън е отвратителен. И мисля, че най-отвратителното в цялата работа е, че Алан Силитоу не показва, че е отвратен от своя млад герой. Според мен хората смятат, че младите хора като Артър Сийтън са всъщност доста добри.
Ненавиждам това, че Артър Сийтън не се интересува от нищо, извън собствения си дребен живот. Той е зъл, тесногръд, себичен, брутален. Понеже е нахален, мрази работата си и има успех сред жените, хората мислят, че е жизнен.
Единственото у него, което ми харесва, е, че притежава нещо, което би могло да се използва за добро, ако успееш да достигнеш до него.
Това е от егоцентричността на тези хора. Това, че не ги интересува изобщо какво става по света. В живота.
Това, че са в кутия.
Може би Алан Силитоу е искал да критикува обществото, което ражда такива хора. Но не става ясно. Знам какво е станало — той се е влюбил в това, което рисува. Започнал е да го изобразява толкова грозно, колкото е, но после грозотата го е покорила и е започнал да мами. Да издребнява.
Шокира ме и заради Калибан. Виждам, че у него има нещо от Артър Сийтън, само че е обърнато нагоре с краката. Искам да кажа, и у него я има тази омраза към другите неща и другите хора — извън неговия тип. И у него има егоизъм — но неговият дори не е честен, защото той обвинява за всичко живота и после се наслаждава на егоизма си със спокойна съвест. Също така е и упорит.
Шокира ме, защото мисля, че всеки, освен нас (а и ние сме заразени) притежава тази себичност и тази бруталност, независимо дали е скрита, лукава и перверзна, или очебиеща и груба. Религията, все едно, е мъртва, нищо не може да удържи Новите хора, те ще стават все по-силни и по-силни и накрая ще потънем в блатото им.
Не, няма да успеят. Заради Дейвид. Заради хора като Алан Силитоу (на гърба на корицата пише, че е син на работник).
Искам да кажа, че интелигентните Нови хора винаги ще идват при нас. Новите хора се самоунищожават, защото са толкова глупави. Никога не могат да задържат интелигентните при себе си. Особено младите. Ние искаме нещо по-добро, не само пари и да не оставаме по-назад от съседа си.
Но това е битка. Все едно че си в град и си обсаден. Те са навсякъде наоколо. И ние трябва да устоим.
Между мен и Калибан се води битка. Той е Новите хора, аз съм от Малкото.
Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.
Той е по-лош от тези като Артър Сийтън.
Ако Артър Сийтън види статуя, която не му харесва, ще я строши. Но Калибан ще я увие в непромокаемо платно. Не знам кое е по-лошо. Но мисля, че вариантът, на Калибан.
24-ти ноември
Отчаяно искам да избягам. Вече не получавам никакво облекчение от рисуването, музиката или четенето. Изгаряща, изгаряща нужда чувствам (всички затворници сигурно я чувстват) от други хора. Калибан е само половин човек, в най-добрите си моменти. Искам да виждам десетки и десетки непознати лица. Като да си жаден и да поглъщаш чаша след чаша вода. Точно това. Някъде четох, че никой не можел да издържи повече от десет години в затвор или повече от една година в единична килия.