Отвън човек просто не може да си представи какво е в затвора. Мислиш си, е, има много време за размисли и четене, сигурно не е толкова лошо. Но е прекалено лошо. Бавността на времето. Мога да се закълна, че всичките часовници на света са изостанали с векове, откакто съм тук.
Не би трябвало да се оплаквам — това е луксозен затвор.
И тази сатанинска хитрина с вестниците и радиото. Никога не съм чела кой знае колко вестници, не съм слушала новините. Но да си напълно отрязан от света… Толкова е странно. Сякаш съм загубила координатната си система. С часове лежа на леглото и мисля как да избягам.
Безкрайно.
25-ти ноември
(Следобед.) Тази сутрин разговарях с него. Накарах го да ми позира. След това го попитах какво иска да направя. Да му стана ли любовница? Но това го шокира. Почервеня и каза, че това може да си го купи в Лондон.
Казах му, че е китайска кутия. И е така. Най-вътрешната му част е, мисълта, че трябва да го обичам; всякак. С тялото си, с ума си. Да го уважавам и боготворя. Толкова абсолютно невъзможно е — дори и да преодолея физическата страна, как бих могла да гледам на него, освен от високо?
Да блъскам главата му в каменна стена.
Не искам да умра. Чувствам се пълна с издръжливост. Винаги ще искам да оцелея. Ще оцелея.
26-ти ноември
Единственото необикновено нещо у него — начинът, по който ме обича. Обикновените Нови хора не могат да обичат нищо, както той обича мен. Тоест сляпо. Абсолютно. Като Данте и Беатриче.
Харесва му да е безнадеждно влюбен в мен. Струва ми се и Данте е бил същия. Обикалял е в лунната светлина, знаел е, че всичко е съвсем безнадеждно и е събирал богат творчески материал от преживяното.
Макар че Калибан не би могъл да получи нищо, освен нещастното си удоволствие.
Хората, които не създават нищо — как ги мразя!
Колко много ме беше страх от смъртта през онези първи дни. Не искам да умра, защото мисля за бъдещето. Ужасно искам да знам, какво ще ми донесе живота. Какво ще ми се случи, как ще се развия, каква ще бъда след пет години, след десет, след трийсет. Мъжът, за когото ще се омъжа, местата, които ще опозная. Децата. Това не е просто себично любопитство. Това е най-лошият исторически момент за умиране. Космически пътешествия, наука, целият свят се събужда и се протяга. Започва нова ера. Знам, че е опасна. Но е чудесно да живееш в нея.
Обичам, обожавам моята ера.
Днес непрекъснато ми идват мисли. Едната беше: нетворящ човек, плюс възможност да твори, равно на зъл човек.
Другата беше: да го убия, е нарушаване на обещанието ми към това, в което вярвам. Някои хора биха казали — ти си само капка, нарушаването на обещанието ти е само капка, то няма значение. Но цялото зло в света се състои от малки капчици. Глупаво е да се говори, че малките капчици са без значение. Те и океанът са едно и също нещо.
Сънувах наяве (не за първи път) как живея с Д. П. Той ме мами, напуска ме, циничен и брутален е с мен, аз съм отчаяна. В тези сънища няма много секс, просто живеем заедно. В доста романтична обстановка. Морета, острови. Бели къщи. Понякога в Средиземно море. Ние сме заедно, много близки по дух. Подробностите са като глупостите в списанията. Но остава близостта на духа. Това е нещо истинско. И ситуациите, които си представям (той ме изоставя) също са истински. Искам да кажа, умирам като мисля за тях.
Понякога не съм много далеч от пълното отчаяние. Вече никой не знае, дали съм жива. Сигурно ме смятат за умряла, приели са, че съм умряла. Ето това е — истинската ситуация. Има и бъдещи ситуации — седя на леглото и си мисля за тях: безкрайната ми любов към някой мъж, знам, че не мога да обичам наполовина, знам, че в мен се е насъбрала любов, ще се жертвам, ще загубя сърцето си, тялото си, ума си, душата си, заради някой мерзавец като Д. П. Който ще ме предаде. Чувствам го. В началото на съня ми наяве всичко в живота ми с него е рационално и нежно, но знам, че в действителност няма да е така. Всичко ще бъде страст и насилие. Ревност. Отчаяние. Горчилка. Нещо у мен ще бъде убито. Той също ще бъде наранен.
Ако наистина ме обичаше, не би могъл да ме отпрати.
Ако наистина ме обичаше, би ме отпратил.
27-ми ноември
Среднощ.
Никога няма да избягам. Полудявам. Трябва, трябва, трябва да направя нещо. Чувствам се, сякаш съм в сърцето на земята. Цялата тежина, на цялата земя лежи върху тази малка кутийка. Тя става все по-малка и по-малка. Усещам как се свива.