Выбрать главу

Понякога искам да крещя. Докато прегракна. До смърт.

Не мога да го напиша. Няма такива думи.

Безкрайното отчаяние.

Целия ден съм така. Нещо като паника без край, на забавени обороти.

Какво ли може да си е мислел, когато ме доведе тук?

Нещо с плановете му се е объркало. Аз не се държа като момичето от сънищата му. Все едно, че си е купил прасе в чувал, без да го погледне.

Затова ли ме държи тук? С надеждата Миранда от сънищата да се появи?

Може би наистина трябва да бъда момичето от сънищата му. Да го прегърна, да го целуна. Да го прилаская, да го потупам по рамото, да го погаля. Да го целуна.

Нямах предвид това. Но то ме кара да се замислям.

Може би наистина трябва да го целуна. Нещо повече. Да го обичам. Да накарам омагьосаният принц да се появи.

С часове мисля между всеки две изречения, които пиша. Трябва да го накарам да си мисли, че най-накрая съм трогната от благородството му и така нататък, и така нататък…

Това е необикновено.

Той ще трябва да реагира.

Сигурна съм, че мога да го направя. Най-малкото, той е вманиачено чист. Никога не мирише на нищо друго, освен на сапун.

Ще преспя с тази мисъл.

28-ми ноември

Днес дойдох до страхотно решение.

Представях си, че съм в леглото с него.

Безполезно е само да го целувам. Шокът трябва да е толкова страхотен, че да трябва да ме освободи. Защото не можеш да държиш затворена жената, която ти се е отдала.

Ще се поставя изцяло в неговата власт. Тогава не бих могла да отида в полицията. Единствено бих могла да искам всичко да се потули.

Толкова е очевидно. Просто боде в очите.

Като наистина добра жертва в шаха.

Като рисуването. Не можеш да правиш една линия сантиметър по сантиметър. Смелостта е самата линия.

Премислих всички секс-факти. Ще ми се да знаех повече за мъжете, ще ми се да бях абсолютно сигурна, да не трябваше да се водя от чути, прочетени и полуразбрани неща, но ще го оставя да направи това, което Пиърс искаше да прави в Испания — което наричат „шотландска любов“. Да ме заведе в леглото ако иска. Но не крайното нещо. Ако се опита да стигне твърде далеч, ще му кажа, че съм неразположена. Но си мисля, че той ще се шокира толкова, че ще мога да го накарам да прави каквото аз искам. Имам предвид, цялото прелъстяване ще го осъществя аз. Знам, че това би било ужасен риск с деветдесет и девет от сто от мъжете, но мисля, че Калибан е стотният. Ще спре, когато му кажа.

Дори и да дойде до край. Да не спре. Ще поема риска.

Има две неща. Едното е да го накарам да ме пусне. Другото съм аз. Нещо, което написах на 7-ми ноември:

„… обичам да стигам докрай, обичам всичко, което не стои като наблюдател…“. Изобщо не достигам до край. Само седя и наблюдавам. Не само тук. И с Д. П.

Всичките тези приказки на „Весталките девственици“, да се „опазим“ за мъжа, който трябва. Винаги съм презирала това. И въпреки това винаги съм се държала настрана.

Искам да кажа, с тялото си.

Трябва да махна тази низост от пътя си.

Изпаднала съм в някакво отчаяние. Нещо ще се случи, казвам си. Но нищо няма да се случи, ако не го направя аз.

Трябва да действам.

Друго нещо, което написах (човек пише и написаното започва да крещи — внезапно разбираш, че си бил глух): „Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.“

Ето защо, с щедрост (давам себе си), с доброта (целувам звяра), без срам (правя това, което правя, по собствената си свободна воля) и с прошка (сам той не може да се промени).

Дори и бебе. Негово бебе. Каквото и да стане. Заради свободата.

Колкото повече мисля за това, толкова повече чувствам, че това е начина.

Той има някаква тайна. Би трябвало да ме желае физически.

Може би „не е добър“.

Каквото и да е, ще излезе наяве.

Ще знаем поне, къде сме.

През последните няколко дни не съм писала много за Д. П. Но много мисля за него. Първото и последното нещо, което гледам всеки ден, е картината му. Започвам да мразя това непознато момиче, което му е позирало. Сигурно е бил в леглото с нея. Може би това е първата му жена. Ще го попитам, когато изляза оттук.