Накрая след десет дни се случи, както понякога се случва и с пеперудите. Искам да кажа, отиваш на някакво място, където знаеш, че може да срещнеш нещо рядко, но не срещаш, ала следващия път, когато не търсиш нищо, го виждаш кацнало на цветето до теб, поднесено ти на тепсия, както казват.
Тази вечер застанах пред входа на метрото и както обикновено, бях паркирал караваната в една странична уличка. Денят не беше лош, но постепенно времето се развали — най-накрая заваля дъжд с гръмотевици. Стоях до входа на един магазин срещу изхода и я видях да излиза, точно когато падаха първите капки. Забелязах, че няма дъждобран, беше по пуловер. Изтича зад ъгъла и влезе в главната част на станцията. Аз пресякох, вътре беше пълно с хора. Тя говореше по телефона. След това излезе навън, но вместо да тръгне нагоре по хълма както обикновено, пое по една друга улица. Аз я проследих, макар че не беше никак хубаво — не можех да разбера какво прави. Тогава неочаквано зави в една пряка, там имаше кино, и влезе вътре. Разбрах какво е направила — обадила се е в квартирата си и е казала, че вали силно и че ще отиде на кино, докато престане. Знаех, не това е моят шанс, освен ако не се срещне с някой. Когато вече беше вътре, аз проверих колко време продължава филмът. Беше два часа. Поех риск, може би съм давал шанс на съдбата да ме спре. Влязох в едно кафене и вечерях. След това се върнах при караваната и я паркирах така, че да виждам киното. Не знаех какво да очаквам — може би тя щеше да се срещне с някой приятел. Чувствах се понесен, сякаш бях попаднал в бързей — можех да се ударя в нещо, но можех и да премина.
Излезе сама, точно след два часа. Малко или много дъждът беше спрял и беше почти тъмно, небето надвиснало. Видях как се насочва нагоре по хълма, по обичайния си път. След това я задминах с караваната и спрях на място, откъдето бях сигурен че ще мине — там, където започва нейната улица. От едната страна имаше дървета и храсти, а от другата — голяма масивна къща насред голям двор. Мисля, че беше празна. По-нататък имаше други къщи, също големи. (В началото трябваше да мине по добре осветени улици.)
Оставаше само това място.
В джоба на макинтоша си бях зашил специална найлонова торба, в която имаше малко хлороформ и въглероден тетрахлорид, а също и марля, така че да е добре напоена и неизветряла. Капака на джоба държах спуснат, за да не излиза миризмата. Можех да я пусна в действие всеки миг, щом се наложи.
Две възрастни дами с чадъри (отново започна да прехвърча дъжд) се появиха и тръгнаха нагоре по улицата към мен. Точно от нещо такова се опасявах, тя трябваше да се появи всеки момент, и едва не се отказах от всичко. Но аз се наведох, те бърбореха врели-некипели и мисля, че не забелязаха нито караваната, нито мен. Навсякъде в този квартал имаше паркирани коли. Измина една минута. Излязох навън и отворих задната врата. Бях планирал всичко. След това тя изведнъж се появи близо до мен. Беше дошла без да я видя, на около двадесет метра и ходеше бързо. Ако нощта беше ясна, не знам какво бих направил. Но вятърът разклащаше дърветата. На пориви. Видях, че зад нея няма никой. След това се изравни с мен на тротоара и, смешно, пееше си нещо.
Попитах, извинете, разбирате ли нещо от кучета?
Тя, изненадана, спря. — Защо?
Ужасно, току-що блъснах едно куче, казах аз. Изскочи в тъмното. Не знам какво да правя с него. Не е умряло. Погледнах към задницата на караваната много разтревожен.
— О, горкото! — каза тя.
Приближи се до мен, за да погледне. Точно както се надявах.
Няма кръв, казах аз, но не може да се движи.
Тогава тя заобиколи отворената врата, а аз се отдръпнах, все едно че й правя място да мине. Тя се наведе, за да погледне в тъмното, аз хвърлих светкавичен поглед надолу по улицата, нямаше никой, и тогава я сграбчих. Не гъкна, беше толкова изненадана, сложих марлята, която държах с ръка в джоба си върху устата и носа й, притиснах я до себе си, усещах изпаренията, тя се бореше да се измъкне като полудяла, но не беше силна, беше дори по-дребна, отколкото си мислех. От гърлото й излезе нещо като гъргорене. Още веднъж погледнах надолу по улицата и си мислех, ето това е, ще се съпротивлява и ще трябва да я нараня или да избягам! Бях готов да хукна. И тогава изведнъж тя се отпусна. Сега я държах, за да не се свлече на земята, а не за да стои спокойно. Вкарах я наполовина в караваната, отворих и другата врата, качих се вътре и я издърпах при мен, след това тихо затворих. Изтъркалях я и я качих върху леглото. Моя е, почувствах се много възбуден, и осъзнах, че съм го направил. Най-напред запуших устата й, след това я завързах за леглото с каишките, без бързане, без паника, според плана. След това пропълзях до шофьорското място. Отне ми не повече от минута. Подкарах нагоре по улицата, не бързо, бавно и тихо, и завих към едно пусто място, което си бях набелязал преди това. Там отново пропълзях отзад и я завързах както трябва — с шаловете и така нататък, за да не я нараня и да не може да пищи или да думка по ламарините. Все още беше в безсъзнание, но дишаше, чувах я, все едно че имаше катар, и знаех, че всичко е наред.