Последните остатъци от „Лейдимонт“ у мен. Мъртви са.
Помня как карах колата на Пиърс някъде към Каркасон. Всички искаха да спра. Но аз исках да вдигна осемдесет мили в час. И държах педала натиснат, докато не вдигнах. Другите бяха уплашени. Също и аз.
Но доказах, че мога да го направя.
(Късно следобед.) Днес цял следобед отново четох „Бурята“. Въобще не е същата, след всичко, което преживях. Жалостта, която Шекспир изпитва към неговия Калибан, изпитвам и аз (въпреки омразата и отвращението), към моя Калибан. Полусъщества.
„Неудостоен с човешки лик.“
„Ела да поговорим с Калибан,
макар че тоз мой роб до днес не ми е
отвръщал с любезност.“
„… не поемащ от доброта, а само от камшик.“
ПРОСПЕРО: … и те държах във своя дом, додето не се опита да изнасилиш детето ми.
КАЛИБАН: Охо! Охо! Охо!
Да бях успял! Но ти я отърва!
Аз щях да ти заселя този остров с калибанчета.
Презрението на Просперо към него. Увереността му, че добротата е безполезна.
Стефано и Тринкуло са лотарията. Виното им — парите, които е спечелил.
Акт III, сцена 2 „… че аз през плач се моля отново да заспя.“ Горкият Калибан. Но само защото той не е спечелил от лотарията.
„Ще бъда мъдър отсега нататък.“
„О, храбър нов свят.“
О, болен нов свят.
Току-що си отиде. Казах му, че няма да се храня, освен ако не ме пусне горе. Чист въздух и дневна светлина всеки ден. Той се отдръпна. Саркастичен, противен. Дори каза: „Забравяш, кой командва тук“.
Променен е. Сега ме плаши.
Дадох му до утре сутринта да вземе решение.
2-ри декември
Ще отида горе. Ще преустрои една стая. Каза, че щяло да му отнеме седмица. Добре, казах му, но ако е само ново отлагане…
Ще видим.
Снощи лежах под одеялото и си мислех за Д. П. Мислех си какво би било да съм в леглото с него, исках да съм в леглото с него. Исках чудесната, фантастична негова обикновеност.
Промискуитетът му е градивен. Жизнен. Макар и да боли. Той създава любов, живот и вълнение около себе си; той живее, хората, които обича, го помнят. Понякога винаги съм се чувствала така. Промискуитетна. Всеки когото видя, дори някое момче в метрото, някои мъже, мисля си, как ли ще е с тях в леглото. Гледам устните им, ръцете им, надявам си целомъдрена маска и си мисля, как ли ще е да ме имат в леглото.
Дори Тоанет, която спи с всеки. Мислех, че това е безразборно. Но любовта е красива, всяка любов. Дори само сексът. Единственото грозно нещо е замръзналата, крайна липса на любов между Калибан и мен.
Тази сутрин си фантазирах, че съм избягала и че Калибан е в съда. Говорех в негова полза. Казах, че неговият случай е трагичен, че се нуждае от съчувствие и психиатър. От прошка.
Не че бях благородна. Презирам го прекалено много, за да го мразя.
Смешно е. Сигурно наистина трябва да го защитя.
Знам, че няма да можем да се срещнем отново.
Никога не бих могла да го излекувам. Защото аз съм неговата болест.
3-ти декември
Ще отида и ще имам авантюра с Д. П.
Ще се омъжа за него, ако иска.
Желая приключението, рискът на брака с него.
Писна ми да съм млада. Неопитна.
Умна в мисленето, но не и в живота.
Искам децата му в себе си.
Тялото ми вече не се брои. Ако го поиска, може да го има. Никога не бих могла да бъда Тоанет. Колекционер на мъже.
Че съм по-умна (както си мислех) от повечето мъже и по-умна от всички момичета, които познавам. Винаги съм мислила, че знам повече, чувствам повече, разбирам повече.
Но не знам достатъчно, за да мога да се оправя с Калибан.
Всякакви откъслечни спомени от дните в „Лейдимонт“. От дните, когато бях приятна, малка дъщеря на доктор от средната класа. Тези дни сега са си отишли. Когато бях в „Лейдимонт“ си мислех, че мога да боравя с молива много хубаво. И после, когато отидох в Лондон, започнах да разбирам, че не мога. Бях заобиколена от хора, които умееха каквото и аз. И повече. Още не знам как да се справя с живота си — или с живота на някой друг.
Аз съм тази, която има нужда да й се умилкват.