Тази сутрин (тя изглеждаше по-спокойна), успя да вземе каквото й казах, и й казах, че отивам да повикам доктор и тя кимна, смятам, че разбра, макар, че не говореше. Тази нощ сякаш беше напълно изсмукала силите й, защото лежеше без да мърда.
Знаех, че можех да отида до селото и да телефонирам, или направо да повикам доктор, но по очевидни причини си нямах вземане-даване с тях, знам ги селските клюки и така нататък, каквито са обикновено.
Както и да е, толкова малко бях спал, че не знаех какво правя през половината време. Бях сам като обикновено, нямаше към кого да се обърна.
Е, отидох в Люис (беше малко след девет), влязох в първата отворена аптека и попитах за най-близкия доктор, а момичето ми го каза от един списък, който имаше. Беше в една къща на улица, на която никога не бях ходил. На вратата прочетох, че започва работа в осем и половина и трябваше да се сетя, че вътре ще е пълно с хора, както обикновено, но усетих, че влизам, за да говоря с доктора веднага. Трябва да съм изглеждал глупаво в чакалнята, всичките хора ме гледаха, всички столове бяха заети и имаше един млад мъж прав. Е, понеже всички ме гледаха, нямах куража да отида направо при доктора, така че застанах до вратата. Ако бях могъл да вляза направо, щях да успея, всичко щеше да е наред, сигурно беше заради всичките тези хора там. От много време не бях стоял в една стая с други хора, само бях влизал в магазини, и се чувствувах странно, както казах, те всички сякаш не гледаха, особено една стара жена не сваляше поглед от мен и си помислих, че сигурно изглеждам някак си особено. Взех едно списание от масичката, но разбира се, не го прочетох.
Е, започнах да си мисля какво би станало, след ден-два всичко ще е наред, може би докторът и М. няма да си говорят, но после… Знаех какво ще каже той, че трябва да отиде в болница, че не мога да се грижа за нея както трябва. Помислих си и че мога да взема сестра, но на нея няма да й отнеме много време, за да разбере какво е станало — леля Ани казваше, че медицинските сестри най-много си пъхат носовете в чужди работи, тя не можеше да понася хора с дълги носове, нито пък аз. Точно тогава излезе доктора, за да повика следващия пациент, беше висок мъж с мустаци и каза: — Следващия — сякаш му се гадеше като гледа всичките тези хора. Искам да кажа, говореше наистина с раздразнение, не мисля, че ми се е сторило, защото видях как една жена направи гримаса на тази до нея, когато той отново се прибра в кабинета си.
Излезе още веднъж и видях, че е като офицерите от армията, нямат никакво съчувствие към тебе, само дават заповеди, ти не си от тяхната класа, и гледат на другите, сякаш са мръсотия.
Отгоре на всичко, тази стара жена започна отново да ме наблюдава, започнах да се потя под яката, не бях спал цяла нощ и предполагам, че съм бил уморен. Както и да е, реших, че ми стига. Така че се обърнах, излязох и седнах в караваната.
Защото видях всичките тези хора. Разбрах, че Миранда е единственият човек на света, с който искам да живея. От цялата останала пасмина ми се гадеше.
После отидох в една аптека и поисках да ми дадат нещо за много лош грип. Не бях ходил в този магазин и за щастие нямаше никой, така че можех да им разкажа историята. Казах, че имам приятел, който е от Особените (те не вярват на лекарите), че е хванал много тежък грип, може би пневмония и трябва да му дадем нещо без да разбере. Е, момичето ми даде от същото, което бях купил преди и й казах, че искам пеницилин или нещо такова, но тя отговори, че трябва да имам докторска рецепта. За нещастие точно тогава дойде шефът, момичето му обясни, той се приближи до мен и ми каза, че трябва да отида при някой лекар и да му обясня случая. Казах му, че ще платя колкото поиска, но той поклати глава и каза, че това е незаконно. После ме попита дали приятелят ми живее в околността и си тръгнах преди да започне да си пъха носа по-надълбоко. Опитах в още две аптеки, но и в двете ми казах същото, и аз се уплаших да питам повече, така че взех някакво лекарство, което можеха да ми дадат, но беше друг вид.
После се върнах. Едва можех да карам, толкова бях уморен.
Разбира се, веднага щом се върнах, слязох долу, тя лежеше и едвам дишаше. Видя ме и започна да говори, изглежда ме взе за някой друг, защото ме попита дали съм виждал Луиз (не бях чувал, да я споменава досега) — за щастие не изчака да й отговоря, а започна да говори за някакъв модерен художник, после каза, че е жадна. Не беше на себе си, нещата сякаш идваха в главата й, и си отиваха. Е, дадох и да пийне, тя остана неподвижна за малко и изведнъж сякаш почти стана нормална (умствено, искам да кажа), защото попита, кога ще дойде татко, ти ходи ли?