Бе наел една мръсна стая в долнопробен хотел на Първо авеню и Сто и пета улица. Онова, което социалният работник не знаеше, бе, че Дени прекарваше по-голямата част от свободното си време, просейки по улиците. Променяше мястото и костюма си през няколко дни. Понякога се обличаше като скитник, слагаше си парцаливи дрехи и опърпани маратонки, размазваше мръсотия по лицето и косата си. Облягаше се до някоя сграда, държейки в ръка скъсана кутия, на която пишеше: „Помогнете, гладен съм“.
На това глупаците кълвяха най-много.
Друг път си обличаше избелели военни дрехи и си слагаше сива перука и тъмни очила. В ръката си държеше консервена кутия, а на палтото си закачаше надпис „Бездомен ветеран“. Кутията в краката му бързо се изпълваше с монета от по четвърт долар и десет цента.
По този начин Дени лесно печелеше джобни пари. Не беше като да замисли истинска работа, но поддържаше формата му. Само един или два пъти, когато бе попаднал на пияници с малко пари, се бе поддавал на желанието си да затрие някого. Но ченгетата не даваха пукната пара, когато пребиеха или намушкаха някой пияница или скитник, така че практически не поемаше никакъв риск.
След три месеца изпитателният му срок щеше да изтече и тогава можеше да изчезне и да реши къде е най-добре да насочи силите си. Дори социалният работник започваше да се отпуска. В събота сутринта Туй му се обади в магазина. Дени можеше да си представи дребната фигура на Майк в мърлявия му кабинет.
— Говорих с шефа ти, Дени. Каза ми, че си един от най-надеждните му работници.
— Благодаря, сър.
Ако стоеше пред бюрото на Туй, Дени щеше да скърши ръце в израз на нервна благодарност. Щеше да направи така, че бледокафявите му очи да се насълзят, а гънките си устни щеше да извие в усмивка. Вместо това той изпсува тихо в телефонната слушалка.
— Дени, можеш да пропуснеш идването си при мен в понеделник. Програмата ми е натоварена, а ти си един от хората, на които знам, че мога да вярвам. Ще се видим следващата седмица.
— Да, сър — Дени затвори телефона. Подобие на усмивка образува бръчки под издадените му скули. Половината от тридесет и седемте му години бяха прекарани в затвора, като се започнеше от първия му обир, когато бе дванадесетгодишен. Кожата му бе просмукана от сивкава затворническа бледност.
Огледа магазина, хвърли поглед на противно хубавите, сякаш направени от сладолед, масички и метални столове, на белия, изработен от форми на плот, на таблото със специалитетите за обяд, на добре облечените, зачели се във вестниците си редовни посетители, хранещи се с френски сандвичи или юфка. Викът на управителя го откъсна от мечтите за това какво би желал да направи на това заведение и на Майк Туй.
— Ей, Адлер, я се размърдай! Тези поръчки няма да се доставят сами.
— Да, сър! — „Брой до нула при «да, сър»!“ — помисли си Дени, докато грабваше якето си и кашона с хартиени пликчета.
Когато се върна в магазина, управителят тъкмо вдигаше телефона. Погледна Дени с обичайното си кисело изражение.
— Казах ти, никакви лични обаждания през работно време — бутна слушалката в ръката на Дени.
Единственият човек, който му се обаждаше тук, беше Майк Туй. Дени изръмжа името си и чу приглушено „Здрасти, Дени“. Веднага позна гласа. Големия Чарли Сантино. Преди десет години Дени бе делил една килия в Атика с Големия Чарли и от време на време вършеше по някоя работа за него. Знаеше, че Чарли има солидни връзки с престъпния свят.
Дени се направи, че не забелязва изписаното по лицето на управителя „Приключвай с това“. В момента на бара седяха само двама души. Масите бяха празни. Имаше приятното усещане, че каквото и да бе онова, което Чарли искаше, то щеше да е интересно. Автоматично се завъртя към стената и прикри слушалката с ръка.
— Да?
— Утре. В единадесет часа. Брайънт парк, зад библиотеката. Търси черен шевролет от 84 година.
Дени не си даваше сметка, че се усмихва широко, когато едно изщракване показа, че връзката се е разпаднала.
През снежния уикенд Сиймъс Лемстън се гушеше сам в семейния апартамент на Седемдесет и първа улица и Уест енд авеню. В петък следобед се обади на бармана си.
— Болен съм. Накарай Мати да ме замества до понеделник. — Бе спал дълбоко в петък вечерта — сън на емоционално изхабен човек, но в събота се събуди с ужасен страх.
Рут бе тръгнала с колата към Бостън в четвъртък и бе останала до неделя. Джени, най-малката им дъщеря, бе студентка първокурсничка в Масачузетския университет. Чекът, който бе изпратил за пролетния семестър, се бе върнал като невалиден. Рут бе взела спешно, заем от службата си и бе побързала да замине там с парите. След разтревоженото обаждане на Джени избухна кавга, която сигурно се чуваше на пет пресечки от дома им.