— По дяволите, Рут, правя всичко по силите си — бе извикал той. — Бизнесът не върви. След като и трите ни деца са в колежи, моя ли е вината, че парите не достигат? Да не би да си мислиш, че фабрикувам пари?
Изправиха са един срещу друг — уплашени, изтощени, отчаяни. Засрами се от отвращението, което се четеше в очите й. Знаеше, че старостта не го беше разкрасила. Беше на шестдесет и две. Бе оформил високата си пет фута и десет инча фигура с тренировки, но сега имаше шкембенце, което не искаше да изчезне. Някога гъстата му пясъчна коса оредяваше и бе станала мръсножълта на цвят, а очилата му за четене подчертаваха подпухналостта на лицето му. Понякога поглеждаше в огледалото, после снимката от сватбата му с Рут. И двамата в хубави костюми, и двамата приближаващи четиридесет, втори брак и за двамата, щастливи, жадуващи един за друг. Барът вървеше страхотно и макар че бе направил дяволски ипотеки, бе сигурен, че ще може да ги откупи след две години. Спокойната, прибрана Рут бе за него като благословия, след като бе живял с Етел.
— Спокойствието ще си струва всеки цент, който съм платил за него — беше казал на адвоката си, който не искаше той да се съгласи да плаща доживотна издръжка.
Бе на върха на щастието си, когато се роди Марси. Неочаквано две години по-късно я последва Линда. Бяха шокирани, когато се появи Джени, след като с Рут наближаваха четиридесет и пет.
Стройното тяло на Рут бе наедряло. Когато наемът за бара се удвои и утрои, а постоянните клиенти се преместиха, на спокойното й лице се бе появило изражението на постоянно безпокойство. Тя толкова много искаше да даде нещо на момичетата, нещо, което не можеха да си позволят. Той често й се сопваше: „Защо вместо купища боклуци да не им дадем щастлив дом?“
Последните години, с разходите за колежите, бяха мъчителни. Просто нямаше достатъчно пари. А и тези хиляда долара месечно за Етел, докато не се омъжеше или не умреше, се бяха превърнали в огнище на раздора, огнище, което Рут постоянно разпалваше.
— Отиди отново в съда, за Бога — непрекъснато повтаряше тя. — Кажи на съдията, че не можеш да си позволиш да изучиш децата си, а тази паразитка печели цяло състояние. Тя няма нужда от парите ти. Има повече, отколкото може да изхарчи.
Последното избухване миналата седмица бе най-лошото. Рут прочете в „Поуст“, че Етел току-що е подписала договор за книга с аванс от половин милион долара. Цитираха думите й, че книгата ще бъде „динамит, хвърлен в света на модата“.
За Рут това бе капката, от която чашата преля. Това и върнатият чек.
— Иди да се видиш с тази, тази… — Рут никога не псуваше. Но неизказаната й дума сякаш бе изкрещяна. — Кажи й, че ще отида при журналистите и ще им съобщя, че смуче кръвта ти. Дванадесет хиляди долара годишно повече от двадесет години! — гласът на Рут ставаше все по-писклив с всяка сричка. — Искам да спра да работя. На шестдесет и две години съм. Чакат ни и сватби, знаеш го. Ще влезем в гроба от притеснения. Кажи й, че тази новина ще се появи на първите страници на вестниците! Не мислиш ли, че нейните префърцунени списания ще се възмутят от това, че една от редакторките им феминистки изнудва бившия си съпруг?
— Не е изнудване. Издръжка е — Сиймъс се бе опитал да звучи разумно. — Но ще отида да се видя с нея.
Рут трябваше да се върне късно в неделя следобед. В неделя на обяд Сиймъс се измъкна от летаргията си и започна да почиства апартамента. Преди две години се бяха отказали от жената, която почистваше веднъж седмично. Сега си поделяха работата, но Рут се оплакваше, че върши по-голямата част.
— След като ме блъскат в метрото на Седмо авеню, ми липсва само през уикендите да тикам прахосмукачката. — Миналия уикенд внезапно избухна в сълзи: — Така ужасно съм изморена.
В четири часа апартаментът бе в приличен вид. Имаше нужда от боядисване. Линолеумът в кухнята бе скъсан. Сградата бе дадена на наемателите за откупуване, но те не можаха да си позволят да закупят апартамента. Двадесет години, а можеха да покажат само разписки за наем.
Сиймъс сложи на коктейлната масичка в дневната сирене и вино. Мебелите бяха избелели и опърпани, но в меката светлина на късния следобед не изглеждаха зле. След още три години Джени щеше да завърши училище. Марси тази година бе второкурсничка, Линда в предпоследен курс. Мечтаеш си, помисли си той.