Нийв го погледна.
— Виж, Майлс, излизам с мъже. Знаеш го. Когато се появи някой, който заслужава внимание, ще го разбера, точно както е било при вас с майка. Сега защо не ми поръчаш скариди?
Обикновено Майлс ходеше на ранната служба в неделя. Нийв обичаше да спи до късно и отиваше на епископалната служба в катедралата. Когато се събуди, тя се учуди, че заварва Майлс в кухнята по хавлия.
— Да не си се отказал от вярата? — попита тя.
— Не. Реших днес да дойда с теб — опита се да прозвучи нормално.
— Дали това няма нещо общо с освобождаването на Ники Сепети от затвора? — въздъхна Нийв. — Не си прави труда да ми отговаряш.
След църквата решиха да закусят в „Cafe des Artistes“, после отидоха на кино в кварталния киносалон. Когато се върнаха в апартамента, Нийв отново набра номера на Етел Лемстън, остави телефона да иззвъни шест пъти, вдигна рамене и пришпори Майлс да се захванат с неделното състезание кой пръв ще реши пъзела в „Таймс“.
— Прекрасен, отморяващ ден — изкоментира Нийв и се наведе над Майлс, за да целуне темето му, след новините в единадесет. Видя изражението му.
— Не го казвай — предупреди го тя.
Майлс стисна устни. Знаеше, че е права. Тъкмо се готвеше да каже: „Дори утре времето да е ясно, не ми се ще да тичаш сама.“
Настоятелното звънене на телефона в апартамента на Етел Лемстън не мина незабелязано.
Дъглас Браун, двадесет и осем годишният племенник на Етел, се бе пренесъл тук в петък следобед. Поколеба се дали да поема риска, но можеше да докаже, че същия ден го бяха изхвърлили от незаконно наетото жилище.
— Просто имах нужда да отседна някъде, докато си намеря нов апартамент — това щеше да е обяснението му.
Реши, че ще е по-добре да не вдига телефона. Честите обаждания го дразнеха, но той не желаеше да огласява присъствието си. Етел не му разрешаваше да вдига телефона.
— Не е твоя работа кой ми се обажда — беше му казала. Сигурно същото бе казвала и на други хора.
Беше сигурен, че решението му да не отваря вратата в петък следобед бе мъдро. Бележката, която бяха мушнали под вратата в коридора, се отнасяше до поръчаните от Етел дрехи.
Дъг се усмихна мрачно. Сигурно с тази поръчка смяташе да го натовари Етел.
В неделя сутринта Дени Адлер чакаше нетърпеливо под острия, силен вятър. Точно в единадесет видя да приближава черен шевролет. С широки крачки излезе от относителното прикритие на Брайънт парк на улицата. Колата спря, той отвори вратата и се плъзна вътре, след това потеглиха, преди да е успял да затвори вратата.
В годините след Атика Големия Чарли бе посивял още повече и бе увеличил килограмите си. Воланът потъваше в гънките на стомаха му.
— Здрасти — рече Дени, без да очаква отговор. Големия Чарли кимна.
Колата вървеше бързо по „Хенри Хъдзън паркуей“ и премина по моста „Джордж Вашингтон“. Чарли сви към „Палисадс интърстейтс паркуей“. Дени забеляза, че докато останалият из Ню Йорк сняг бе кишав и пропит от сажди, снегът встрани от магистралата бе все още бял. Ню Джърси, щатът градина, помисли си саркастично той.
При изход номер 3 имаше знак за внимание за хората, които, както Дени понякога си мислеше, нямаха какво друго да правят, освен да наблюдават пейзажа на Ню Йорк от другата страна на река Хъдзън. Дени не се учуди, когато Чарли спря на един пуст паркинг. Тук бяха обсъждали и други задачи.
Чарли изключи двигателя, пресегна се към задната седалка и изръмжа от усилието. Измъкна оттам книжна торбичка с две кутии бира и я пусна помежду им.
— Любимата ти марка.
Дени бе доволен.
— Хубаво е, че си спомняш, Чарли — отвори кутията „Корс“.
Чарли отпи голяма глътка от собствената си бира, преди да отговори.
— Не забравям нищо — измъкна един плик от вътрешния си джоб. — Десет хиляди — каза той на Дени. — И още толкова, след като свършиш работата.
Дени прие плика и се наслади на дебелината му.
— Кой?
— Носиш й обяд два пъти седмично. Тя живее в Шваб хауз, онази голяма сграда на Седемдесет и четвърта улица, между Уест енд и Ривърсайд драйв. Обикновено около два пъти седмично отива и се прибира от работа пеша. Минава за по-пряко през Сентръл парк. Грабни чантата й и я затрий. Вземи портмонето й и хвърли чантата, за да изглежда така, сякаш я е убил някой скитник. Ако не успееш да я премахнеш в парка, може да го направиш в модния център. Ходи там всеки понеделник следобед. Улиците са претъпкани с хора. Всички бързат. Камионите са паркирани в две редици. Мини покрай нея и я бутни пред някой камион. Не бързай. Трябва да изглежда или като злополука, или като грабеж. Следи я с някой от онези твои просешки костюми — гласът на Големия Чарли беше плътен и гърлен, сякаш тлъстините около врата му притискаха гласните му струни.