— Беше разтревожен в петък, но през уикенда изглеждаше добре. Сега не съм сигурна.
— Покани ме на вечеря тази седмица. Не съм го виждал от месец.
— Поканен си — Нийв наблюдаваше как Сал налива кафе от „Салекс“-а на подноса до бюрото му. Огледа се. — Обичам тази стая.
Стената зад бюрото бе покрита със стенопис на мотива „Пасифик рийф“15 — дизайна, който бе направил Сал известен.
Сал често й бе разказвал какво го бе вдъхновило за тази колекция.
— Нийв, бях в „Аквариума“ в Чикаго. Беше през 1972 г. Тогава модата бе пълен хаос. Беше ни дошло до гуша от миниполите. Но всички се страхуваха да пробват нещо ново. Известните дизайнери представяха мъжки тип костюми, бермуди, тънки, неподплатени костюми. Бледи цветове, тъмни цветове, набрани блузи като за пансион. Нищо, което да накара жената да каже: „Искам да изглеждам така“. Разхождах се из „Аквариума“ и отидох на етажа с експозицията на тихоокеанския риф. Нийв, беше като да вървиш под вода. Високите от пода до тавана аквариуми бяха изпълнени със стотици екзотични риби и растения, коралови дървета и миди. Какви цветове — човек би си помислил, че ги е изрисувал Микеланджело! Какви мотиви и дизайни — десетки и десетки, всеки един — уникален. Сребристо, преливащо се в синьо, коралово, преплитащо се с червено. Едната риба бе жълта, ярка като сутрешно слънце, с черни ивици. И какво плавно, грациозно движение. Помислих си: „Само да можех да постигна това с тъкани!“ Започнах да правя скици на самото място. Знаех, че е страхотно. Тази година спечелих наградата на „Коти“. Направих революция в модната индустрия. Продажбите на моделите бяха огромни. Купиха правата за масовата продукция и аксесоарите. И всичко това само защото бях достатъчно умен да копирам майката Природа.
Той проследи погледа й.
— Този дизайн. Прекрасен. Весел. Елегантен. Грациозен. Ласкав. Той все още е най-доброто нещо, което някога съм правил. Но не казвай на никого. Още не са ме достигнали. Следващата седмица ще ти покажа есенната си колекция. Второто най-добро нещо, което съм правил. Сензационно. Как върши любовният ти живот?
— Няма го никакъв.
— Какво стана с онзи мъж, когото беше довела на обяд преди два месеца? Той беше луд по теб.
— Фактът, че не можеш да си спомниш името му, е достатъчно красноречив. Той все още печели купища пари на Уолстрийт. Току-що си купи „Чесна“ и апартамент във Вейл. Забрави го. Прилича на мокър макарон. Все казвам на Майлс, ще кажа и на теб: когато мистър Подходящ се появи, ще го разбера.
— Не чакай прекалено дълго, Нийв. Отгледали са те с вълшебната приказка за романтичната среща между майката ти и баща ти — Сал допи кафето си на една голяма глътка. — При повечето хора обаче не става така.
За миг Нийв се развесели от мисълта, че когато Сал беше сред близки приятели или хора, готови да слушат красноречието му, приятният италиански акцент изчезваше и родният му жаргон вземаше връх.
Сал продължи:
— Повечето от нас просто се срещат. Изпитваме известен интерес. После интересът намалява. Но продължаваме да се виждаме и постепенно нещо се случва. Не магия. Може би просто приятелство. Приспособяваме се. Може да не обичаме операта, но ходим на представления. Може да мразим упражненията, но започваме да играем тенис или да тичаме сутрин. После идва любовта. Така става с деветдесет процента от хората по света, Нийв. Повярвай ми.
— Така ли стана и при теб? — попита мило Нийв.
— Четири пъти — Сал се усмихна. — Не бъди дръзка. Аз съм оптимист.
Нийв допи кафето и се изправи, чувствайки се много по-бодра.
— Мисля, че и аз съм оптимистка, но ти ми помагаш да бъда. Четвъртък добре ли е за вечерята?
— Чудесно. И запомни, че не съм на диетата на Майлс, и не ми казвай, че би трябвало да бъда.
Нийв го целуна за довиждане, остави го в кабинета му и забърза през склада. Огледа с око на познавач дрехите на манекените. Не гениални, но добри. Пестелива употреба на цветовете, чисти линии, новаторско, без да бъде прекалено смело. Щяха да се продават достатъчно добре. Замисли се за есенната колекция на Сал. Дали щеше да е толкова добра, колкото твърдеше?
Върна се в „Нийвс плейс“ навреме, за да обсъди следващата подредба на витрината с декораторката. В шест и половина, когато затвори магазина, се зае с вече привичната задача да мъкне вкъщи пакетите на Етел Лемстън. Отново нямаше съобщение от нея, нито някакъв отговор на шестте обаждания. Но поне краят му се виждаше. Утре сутринта щеше да придружи Тсе-Тсе до апартамента на Етел и щеше да остави всичко там.