По някаква причина обаче раздразнението на Нийв не трая дълго. Вместо това, усещането, че нещо с внезапното заминаване на Етел не беше наред, не я напускаше. То не я остави и когато в шест и половина затвори магазина и забърза за партито, което „Уимин уеър дейли“ организираше. Забеляза сред пищната, модно облечена тълпа Тони Мендел, елегантната главна редакторка на „Кънтемпъръри уомън“, и забърза към нея.
— Знаеш ли колко време ще отсъства Етел? — успя да я попита сред глъчката.
— Учудена съм, че не е тук — каза й Тони. — Обеща, че ще дойде, но нали всички познаваме Етел.
— Кога трябва да излезе статията й за модата?
— Предаде я в четвъртък сутринта. Трябваше да накарам юрисконсултите да я прегледат, за да съм сигурна, че няма да ни съдят. Накараха ни да махнем някои неща, но и така е великолепна. Чула си за големия договор, който е подписала с „Гивънс и Маркс“, нали?
— Не.
Един сервитьор им предложи сандвичи с пушена сьомга и хайвер. Нийв си взе. Тони печално поклати глава.
— Сега, като се върнаха на мода вталените дрехи, не мога да си позволя дори маслинка. — Тони носеше номер шест. — Така или иначе статията се занимава с модните хитове през последните петдесет години и с дизайнерите, които стоят зад тях. Да си го кажем направо, по тази тема се е писало много, но нали познаваш Етел. Тя прави всичко да звучи клюкарски и забавно. А преди две седмици изведнъж стана много тайнствена. Разбрах, че на следващия ден се втурнала в кабинета на Джек Кемпбъл и го придумала да сключат договор за книга за модата с шестцифрен аванс. Вероятно се е скрила някъде и я пише.
— Скъпа, изглеждаш божествено! — гласът дойде някъде иззад Нийв.
Усмивката на Тони разкри всичките й безупречно изработени зъби.
— Кармен, оставих ти поне дузина съобщения. Къде се криеше?
Нийв започна да се отдръпва, но Тони я спря.
— Нийв, Джек Кемпбъл току-що дойде. Онзи висок мъж със сивия костюм. Може би знае къде можеш да намериш Етел.
Докато Нийв си пробиваше път през стаята, Джек Кемпбъл вече беше заобиколен от цяла тълпа. Тя зачака, слушайки поздравленията, които му отправяха. От дочутото от разговора тя разбра, че той току-що бе станал президент и издател на „Гивънс и Маркс“, че си беше купил апартамент на Източна петдесет и втора улица и че е сигурен, че животът в Ню Йорк страхотно му харесва.
Предположи, че е в края на тридесетте си години, млад за тази работа. Косата му беше тъмнокестенява и късо подстригана. Стори й се, че ако бе по-дълга, щеше да е доста къдрава. Тялото му бе източено и стегнато като на човек, който тича. Лицето му беше тясно, а очите му бяха също толкова тъмнокафяви като косата му. Усмивката му изглеждаше искрена. От нея в ъгълчетата на очите му се образуваха леки бръчици. Харесваше й начинът, по който наклони напред глава, за да чуе възрастния редактор, който му говореше нещо, а после се обърна към някой друг, без това да изглежда рязко.
Истинско изкуство, помисли си Нийв, нещо, което е втора природа на политиците, но не на много от бизнесмените.
Можеше да продължава да го наблюдава, без да бъде забелязана. Какво в Джек Кемпбъл й се струваше познато? Имаше нещо. Беше го срещала преди. Но къде?
Мина един келнер и тя прие втора чаша вино. Втора и последна, но поне като отпиваше от нея, изглеждаше заета.
— Това е Нийв, нали?
В мига, в който му беше обърнала гръб, Джек Кемпбъл се беше насочил към нея. Представи й се.
— Чикаго, преди шест години. Вие се връщахте от ски, а аз пътувах по работа. Заговорихме се пет минути преди самолетът да се приземи. Бяхте много развълнувана от това, че ще откривате магазин за дрехи. Провървя ли ви?
— Чудесно — Нийв смътно си спомняше разговора им. Бе изхвърчала от самолета, за да хване друг полет. Бизнес. Това беше. — А вие не започвахте ли работа при нов издател?
— Очевидно стъпката е била правилна.
— Джек, има някои хора, с които искам да се запознаеш. — Главният редактор на „W“ го дърпаше за ръкава.
— Не искам да ви задържам — бързо каза Нийв. — Но само един въпрос. Разбрах, че Етел Лемстън пише книга за вас. Знаете ли къде мога да я открия?
— Имам домашния й номер. — Той ще ви свърши ли работа?
— Благодаря, но и аз го имам Нийв бързо вдигна ръка, сякаш самообвинявайки се. — Не бива да ви задържам.
Тя се обърна и мина през тълпата, като изведнъж се почувства изморена от глъчката и си даде сметка, че денят бе тежък.