Пред „Сейнт Реджис“ както винаги много хора чакаха за такси. Нийв вдигна рамене, отиде до Пето авеню и тръгна към центъра. Вечерта беше доста приятна. Може би щеше да мине за по-напряко през парка. Разходката до вкъщи щеше да прочисти главата й. Но на „Сентръл парк-сауд“ точно пред нея се появи такси. Тя се поколеба, после хвана дръжката на вратата и, влезе вътре. Изведнъж идеята да върви още една миля на високи токчета й се стори съвсем непривлекателна.
Тя не видя ядосаното изражение на лицето на Дени. Беше чакал търпеливо пред „Сейнт Реджис“ и я беше последвал до Пето авеню. Когато се насочи към парка, той си помисли, че това бе неговият шанс.
В два през нощта Нийв се събуди от дълбокия си сън. Беше сънувала. Стоеше пред гардероба на Етел и правеше списък.
Списък.
— Надявам се да се стопи от жега, където и да се намира.
Това беше. Палтата. Самуреното. Якето. Пелерината. Импрегнираното. Наметката. Кашмиреното. Всички бяха там.
Етел беше предала статията си в четвъртък. Никой не я беше виждал в петък. И двата дни бяха ветровити и ужасно студени. В петък имаше снежна буря. Но всички зимни палта на Етел си бяха на мястото, в гардероба й…
Ники Сепети потрепери в плетената жилетка, която жена му му беше изплела в годината, когато влезе в затвора. Тя все още му ставаше в раменете, но сега висеше свободно на корема му. В затвора бе отслабнал с тридесет фунта19.
От дома му до крайбрежната улица имаше само една пресечка. Поклати нетърпеливо глава, докато жена му му натякваше: „Сложи си шал, Ники, забравил си колко силен е океанският вятър“, отвори външната врата и излезе. В ноздрите му проникна соленият повей на вятъра и той го пое с наслада. Когато бе дете и живееше в Бруклин, майка му често го водеше с автобус да поплува на Рокъуей бийч. Преди тридесет години бе купил къщата в Бел Харбър като лятна вила за Мари и децата. След като го бяха осъдили, тя се беше преместила тук за постоянно.
Седемнадесет години, които свършиха миналия петък! Първата глътка въздух на свобода му причини остри болки в гърдите.
— Избягвай студа — беше го предупредил докторът.
Мари беше приготвила тържествена вечеря и беше сложила надпис „Добре дошъл у дома, Ники“. Той обаче беше толкова скапан, че по средата на вечерята си беше легнал. Децата се бяха обадили по телефона — Ник Младши и Теса.
— Тате, обичаме те — казаха му.
Не им позволи да го посещават в затвора. Теса тъкмо беше постъпила в колеж, когато го арестуваха: Сега тя беше на тридесет и пет, имаше две деца и живееше в Аризона. Съпругът й я наричаше Тереза. Ник Младши бе променил името си на Дамяно. Това беше моминското име на Мари. Николас Дамяно. Заклет счетоводител, който живееше в Кънектикът.
— Не идвайте сега — беше ги предупредил Ники. — Изчакайте, докато от пресата престанат да висят наоколо.
През целия уикенд с Мари стояха в къщата — Двама мълчаливи непознати, а телевизионните камери го чакаха да излезе.
Но тази сутрин си бяха тръгнали. Остаряла новина. Това беше той. Болен бивш престъпник. Ники пое соления въздух и усети как изпълни дробовете му.
Един плешив тип, облечен в шантав анцуг, който тичаше срещу него, спря.
— Радвам се да ви видя, мистър Сепети. Страхотно изглеждате.
Ники се намръщи. Не искаше да слуша такива глупости. Знаеше как изглежда. След като се беше изкъпал само преди час, се беше разгледал изцяло и подробно в огледалото на вратата на банята. На темето му косата бе напълно окапала, но отстрани все още беше гъста. Когато влизаше в затвора, тя бе черна, тук-там посребрена: сол и пипер, казваше му бръснарят. Сега онова, което беше останало от нея, бе избеляло сиво или мръснобяло, каквото избереш. Останалата част от самоизучаването с нищо не го беше ободрила. Изпъкнали очи, които винаги го бяха дразнили, дори и когато бе хубав и млад. Сега приличаха на направени от мрамор. Стар белег на бузата му, който сякаш пламтеше на фона на бледата му кожа. Загубата на килограми не го беше направила стегнат. Изглеждаше отпуснат като възглавница, останала без половината пух. Мъж, наближаващ шестдесетте. Беше на четиридесет и две, когато влезе в затвора.
— Да, страхотно изглеждам — отвърна той. — Благодаря. — Знаеше, че мъжът, който препречваше пътя му и му се усмихваше нервно, разкривайки едрите си зъби, живееше две или три къщи по-нагоре, но не можеше да си спомни името му.
Сигурно звучеше раздразнително. Човекът изглеждаше притеснен.