— Както и да е. Радвам се, че се върнахте — сега усмивката му беше пресилена. — Страхотен ден, нали? Доста е студено, но пролетта се усеща.
„Ако ми трябва съобщение за времето, ще включа радиото“, помисли си Ники, после вдигна ръка за поздрав.
— Да, да — измърмори той и забърза нататък, докато не стигна крайбрежната улица.
От вятъра океанът бе покрит с пяна. Ники се облегна на предпазния парапет, спомняйки си как бе обичал като дете да се отпуска върху вълните. Майка му все му натякваше: „Не влизай толкова навътре. Ще потънеш. Ще видиш“.
Завъртя се неспокойно и продължи нататък към Деветдесет и осма улица. Щеше да върви, докато не видеше влакчето в увеселителния парк, и после щеше да се върне. Момчетата щяха да дойдат да го вземат. Първо щяха да отидат в клуба, а после на тържествен обяд на Мълбъри стрийт. Знак на уважение към него, но той не се самозалъгваше. Седемнадесет години бяха прекалено много време, за да отсъстваш. Бяха се забъркали с неща, които той никога не би им позволил да докоснат. Беше се разчуло, че е болен. Щяха да продължат да правят онова, което бяха започнали през изминалите години. Да го избутват. Независимо дали искаше да го приеме, или не.
Джоуи бе осъден заедно с него. За същото време. Но Джоуи излезе след шест години. Сега той ръководеше Майлс Кърни. Можеше да благодари на Кърни за тези допълнителни единадесет години.
Ники наклони глава срещу вятъра, все още опитвайки се да свикне с двата горчиви хапа. Децата му можеха да твърдят, че го обичат, но се притесняваха от него. Когато Мари беше отишла да ги види, тя беше казала на приятелите им, че е вдовица.
Теса. Господи, тя беше луда по него, когато беше малко момиченце. Може би беше сгрешил, като не й разреши да го посещава през всичките тези години. Мари ходеше редовно да я вижда. Там, както и в Кънектикът, Мари се представяше като мисис Дамяно. Той искаше да види децата на Теса. Но съпругът й смяташе, че трябва да почака.
Мари. Ники усещаше у нея негодуванието за всичките тези години на чакане. Дори по-лошо от негодувание. Тя се опита да изглежда радостна, че го вижда, но очите й бяха студени и далечни. Можеше да прочете мислите й: „Ники, заради онова, което направи, дори сред приятелите си сме аутсайдери“.
Мари беше само на петдесет и четири, а изглеждаше с десет години по-възрастна. Работеше в отдел „Кадри“ на болницата. Не й се налагаше, но когато прие работата, му каза: „Не мога просто да си седя вкъщи и да гледам четирите стени.“
Мари. Ник Младши, не, Николас. Теса, не, Тереза. Дали щяха истински да съжаляват, ако бе получил инфаркт в затвора? Може би, ако беше излязъл след шест години като Джоуи, нямаше да е прекалено късно. Прекалено късно за всичко. Допълнителните години, които бе останал в затвора заради Майлс Кърни. И щеше все още да е там, ако можеха да намерят начин да го задържат зад решетките.
Ники бе отминал Деветдесет и осма улица, преди да осъзнае, че не е видял тромавото съоръжение на старото увеселително влакче, после с изненада забеляза, че е изпотрошено. Обърна се и започна да се отдалечава с мушнати в джобовете премръзнали ръце и свити срещу вятъра рамене. Усещаше горчивината в устата си и тя изтласка свежия солен вкус на море в устните му…
Когато се прибра, колата го чакаше. Зад волана седеше Луи. Луи, единственият човек, на когото знаеше, че може да се опре. Луи, който не забравяше услугите.
— Веднага, щом се приготвите, дон Сепети — рече Луи. — Хубаво е да ви го кажа отново. — Луи наистина го мислеше.
Ники забеляза признаци на мрачно примирение в очите на Мари, когато влезе в къщата и смени пуловера си със сако. Спомни си за времето в гимназията, когато му се беше налагало да прави преразказ на къс разказ. Той бе избрал разказа за един мъж, който изчезва, а жена му си мисли, че е мъртъв, и „удобно устройва живота си като вдовица“. Мари удобно бе устроила живота си без него.
Погледна истината в очите. Тя не го искаше. Децата му щяха да изпитат облекчение, ако изчезнеше, подобно на Джими Хофа. А още повече щеше да им хареса една хубава, чиста, естествена смърт, такава, която да не е нужно да обясняват пред децата си по-късно. Само да знаеха колко близко бяха до това желанието им да се осъществи.
— Искаш ли вечеря, като се прибереш? — попита Мари. — Искам да кажа, че днес смяната ми е от обяд до девет. Да направя ли нещо и да го оставя в хладилника?
— Недей.
Остана мълчалив, докато пътуваха по „Форт Хамилтън паркуей“, през тунела Бруклин-Батъри, в долната част на Манхатън. В клуба нищо не се беше променило. Отвън видът му бе порутен. Вътре столовете бяха подредени около масата за карти, готови за следващата игра; голяма, загубила блясък машина за еспресо; телефонен апарат, за който всички знаеха, че се подслушва.