Единствената разлика беше в отношението на фамилията. О, разбира се, скупчиха се около него, отдадоха му уважението си, усмихваха се с престорени приветливи усмивки. Но той знаеше.
Зарадва се, когато стана време да отиват на Малбъри стрийт. Поне Марио, собственикът на ресторанта, изглеждаше доволен да го види. Частната трапезария бе готова за тях. Макароните и предястията бяха любимите му от годините преди затвора. Ники усети как започва да се отпуска и как част от старата мощ се завръща в тялото му. Изчака, докато сервираха десерта — каноли и силно черно еспресо. Едва тогава започна да мести погледа си от лице на лице и да оглежда десетимата мъже, които седяха в две еднакви редици като оловни войници. Кимна одобрително на тези от дясната си страна, после — на онези от лявата. Две от лицата бяха нови за него. Одобри единия. Другия му представиха като „Кармен Мачадо“.
Ники го огледа внимателно. На около тридесет години, гъста тъмна коса и вежди, сплескан нос, мършав, но здрав. Беше при тях от около три-четири години. Казаха, че бил в пандиза за автокражба, когато Алфи се запознал с него. Ники инстинктивно изпита недоверие. Щеше да разпита Джоуи колко знаят в действителност за този мъж.
Очите му спряха върху Джоуи. Джоуи, който бе излязъл след шест години и бе поел командването, докато той, Ники, бе зад решетките. Кръглото лице на Джоуи се изкриви в нещо, което минаваше за усмивка. Приличаше на котка, която поглъща канарчета.
Ники усети как гърдите му пламват. Изведнъж вечерята се разбунтува в стомаха му.
— Окей, казвай — заповяда на Джоуи. — Какво си намислил?
Джоуи продължи да се усмихва.
— Приеми уважението ми. Имам страхотна новина за теб. Всички знаем какво изпитваш към онова копеле Кърни. Чакай само да чуеш това. Има поръчка да бъде убита дъщеря му. И не сме я дали ние. Стюбър ще я премахне. Все едно, че ти прави подарък.
Ники подскочи и тресна с юмрук по масата. Обзет от лют гняв, удари като с чук по тежката дъбова маса.
— Тъпи копелета такива! — извика той. — Вие, смрадливи, тъпи копелета! Отменете я! — мерна за миг Кармен Мачадо и изведнъж разбра, че гледа в очите на ченге. — Отменете я. Казвам ви да я отмените, разбрахте ли?
По лицето на Джоуи първо се изписа страх, после — загриженост, и накрая — съжаление.
— Ники, не може да не знаеш, че това е невъзможно. Никой не може да отмени такава поръчка. Прекалено късно е.
Петнадесет минути след това Ники пътуваше към дома си в Бел Харбър. Зад волана до него мълчаливо седеше Луи. Гърдите на Ники пламтяха от болка. Нитроглицеринът под езика му беше безполезен. Когато убиеха дъщерята на Кърни, ченгетата нямаше да спрат, докато не му го лепнеха, и Джоуи го знаеше.
С ужас осъзна, че бе постъпил като глупак, като предупреди Джоуи за Мачадо.
— Няма начин този тип да е работил във Флорида за фамилията на Палино — беше казал на Джоуи. — Прекалено глупав си, за да го провериш, нали? Ти, тъпо копеле, всеки път, щом си отвориш устата, си изпяваш песента пред ченге.
Във вторник сутринта Сиймъс Лемстън се събуди след четиричасов, разкъсван от кошмари сън. Беше затворил заведението в два и половина, бе почел малко вестник и тихо се беше промъкнал в леглото, опитвайки се да не събуди Рут.
Когато момичетата бяха малки, той можеше да спи до по-късно, да отива в бара по пладне, да си идва вкъщи по-рано, за да вечеря със семейството си, и после да се върне в бара до затварянето му. Но през последните години, когато бизнесът започна да замира все повече и повече, а наемът се удвои и после отново се удвои, бе оставил барманите и сервитьорите да намалят разнообразието на предлаганата храна, така че сега вече в менюто имаше само сандвичи. Той сам пазаруваше, отиваше в заведението към осем или осем и половина и стоеше, докато не затвореха, като се отделяше само за един бърз обяд. И въпреки всичко не успяваше да си отдъхне от грижите.
В сънищата му го преследваше лицето на Етел. Начинът, по който очите й се изцъкляха, когато беше сърдита. Саркастичната усмивка, която бе предизвикал на лицето й.
Когато пристигна в апартамента й в четвъртък следобед, извади снимка на момичетата.
— Етел — замоли, — погледни ги. Те имат нужда от парите, които ти плащам. Освободи ме от това задължение.