— Получих съобщението ти — каза й той. — С удоволствие ще дойда утре на вечеря, Нийв. Сал ще идва ли? Добре. Тримата мускетари от Бронкс не се събират много често напоследък. Не съм виждал Сал от Коледа. Случайно отново да се е оженил?
Точно преди да му каже довиждане, епископът напомни на Нийв, че любимото му ястие е макарони „ал песто“.
— Единственият човек, който ги правеше по-добре от теб, беше майка ти, мир на праха й — каза нежно той.
Обикновено Девин Стентън не споменаваше Рената по телефона. Изведнъж Нийв бе обхваната от подозрението, че са си приказвали с Майлс за освобождаването на Ники Сепети от затвора. Той затвори, преди да успее да го притисне по този въпрос. Ще си получиш твоите „ал песто“, чичо Дев, помисли си тя — но също така ще ти писнат и ушите. Не мога да оставя Майлс да бди като орлица над мен през останалата част от живота ми.
Точно преди да си тръгне, позвъни в апартамента на Сал. Както обикновено, той беше в блестящо настроение.
— Разбира се, че не съм забравил за утре вечер. Какво ще сервираш? Аз ще донеса виното. Баща ти само си въобразява, че разбира от вино.
Смеейки се заедно с него, Нийв остави слушалката, загаси лампите и излезе навън. Капризното априлско време отново бе захладняло, но въпреки това тя почувства непреодолима нужда от една дълга разходка. За да угоди на Майлс, не беше тичала цяла седмица и тялото й се бе схванало.
Тръгна бързо от Медисън към Пето авеню и реши да прекоси парка при Седемдесет и девета улица. Винаги се опитваше да избягва местността около музея, където бе намерено тялото на Рената.
Медисън авеню все още гъмжеше от коли и пешеходци. На Пето авеню покрай нея прелетяваха таксита, лимузини и блестящи автомобили, но в западната част на улицата, която минаваше покрай парка, имаше малко хора. Нийв тръсна глава, когато приближи до Седемдесет и девета улица, и реши, че няма да си позволи да се разколебае.
Тъкмо свиваше към парка, когато една патрулна кола спря до нея.
— Мис Кърни — усмихнат сержант смъкна прозореца. — Как е комисарят?
Тя го позна. По едно време бе шофьор на Майлс. Приближи се да побъбри с него.
На две крачки зад нея Дени рязко спря. Беше облечен с дълго, невзрачно палто, с вдигната нагоре яка и плетена островърха шапка. Лицето му беше почти скрито. Въпреки това обаче усещаше очите на ченгето да се впиват в него иззад прозореца на патрулната кола. Ченгетата добре помнеха лица и можеха да те разпознаят, дори когато само бяха мярнали профила ти. Дени го знаеше. Сега продължи да върви, правейки се, че не забелязва нито Нийв, нито ченгето, но все още усещаше очите да го следят. Точно пред него имаше автобусна спирка. Когато един автобус спря, той се присъедини към тълпата от чакащи и се качи в него. Плати билета си и усети как челото му се изпотява. Още секунда и онова ченге можеше да го познае.
Дени седна мрачно. Тази работа струваше повече, отколкото му плащаха. Когато Нийв Кърни бъде премахната, четиридесет хиляди нюйоркски ченгета щяха да се впуснат на лов за хора.
Докато влизаше в парка, Нийв се зачуди дали беше само съвпадение това, че сержант Колинс я беше срещнал. Или пък, продължи да мисли тя, докато вървеше бързо по пътеката, Майлс е накарал най-добрия нюйоркски полицай да играе ролята на мой ангел-хранител?
Имаше много тичащи, няколко колоездачи, пешеходци и трагичен брой бездомни, легнали под вестници или опърпани одеяла. Можеха да си умрат там и никой нямаше да забележи, помисли си Нийв, докато меките й италиански ботуши се движеха безшумно по пътеката. За свое раздразнение забеляза, че хвърля поглед през рамо. Когато порасна, отиде в библиотеката да види снимките на тялото на майка си във вестниците. Сега, докато все повече ускоряваше стъпка, изпита зловещото чувство, че отново ги вижда. Само че този път нейното лице, а не това на Рената, заемаше първата страница на „Дейли нюз“ над надписа „Убита“.
Кити Конуей се беше включила в курса по езда в Морисън Стейт парк по една-единствена причина. Трябваше да запълва времето си. Тя беше хубава жена на петдесет и осем години с ягодово руса коса и сиви очи, които се подчертаваха от ситните бръчици около тях. Някога тези очи сякаш непрестанно танцуваха дяволито и весело. Когато навърши петдесет, Кити запротестира пред Майкъл: „Как стана така, че все още се чувствам на двадесет и две?“