— Защото си на двадесет и две.
Майкъл беше починал преди почти три години. Докато се мяташе весело върху кафявата кобила, Кити си помисли за всички дейности, в които се беше включила през това време. Сега имаше диплома за агент по недвижими имоти и беше много добра продавачка. Беше обновила къщата в Риджууд, Ню Джърси, която с Майкъл бяха купили само година преди да го загуби. Беше активен член на Дружеството за ограмотяване и веднъж седмично работеше на доброволни начала в музея. Беше предприела две пътувания до Япония, където единственият й син, Майк Младши, офицер от армията, служеше, и беше страшно доволна да прекара времето си с внучката си, наполовина японка. Също така отново бе започнала да взима уроци по пиано, но без ентусиазъм. Два пъти месечно откарваше инвалиди на прием при лекарите им, а последното, с което се беше заела, бе ездата. Но независимо какво правеше и с колко приятели се срещаше, непрекъснато я преследваше усещането за самота. Дори сега, докато игриво потегляше с дузина други курсисти след инструктора, тя изпита единствено чувството на тъга, разглеждайки короните на дърветата и червеникавия блясък, обещаващ пролет.
— О, Майкъл — прошепна тя. — Ще ми се да стане по-добре. Наистина се опитвам.
— Как се справяш, Кити? — викна инструкторът.
— Чудесно — отвърна Кити.
— Ако искаш да си чудесно, дръж юздите изкъсо. Покажи й, че ти си господарката. И дръж токовете си надолу.
— Разбрах. — „Върви по дяволите, помисли си Кити. Тази дяволска кранта е най-лошата от всички. Трябваше да получа Чарли, но, разбира се, ти го предостави на онова сексапилно момиче.“
Пътеката беше доста стръмна. Кобилата й спираше да яде всичко зелено по пътя си. Един по един останалите от групата я задминаха. Не искаше да се отделя от тях.
— Хайде, дяволите да те вземат — измърмори тя. Срита кобилата с токчетата. С внезапно и силно движение животното отметна глава назад и се вдигна на задните си крака. Изненадана, Кити дръпна юздите, щом животното сви по някаква странична пътечка. Отчаяно се опита да не забравя да не се накланя напред. Изправи се, щом си в беда! Усети как изпод копитата полетяха камъчета. Неравният бяг премина в пълен галоп надолу по неравната земя на хълма. Мили Боже, ако кобилата паднеше, щеше да я премаже! Опита се да измъкне ботушите си, така че само върховете им да останат в стремената, за да не увисне, ако падне.
Чу как зад нея инструкторът изкрещя:
— Не дърпай юздите!
Усети, че кобилата се препъна, когато един камък поддаде под задния й крак. Политна напред, после запази равновесие. Нагоре хвръкна парче черен найлон и бръсна бузата на Кити. Тя погледна надолу и пред очите й се появи нещо, наподобяващо ръка, обградена с яркосин маншет, после изчезна.
Кобилата стигна дъното на скалиста падина и захапвайки металната част на юздата между зъбите си, препусна напред към конюшнята. Кити успя да се задържи на гърба й до последния момент, но когато животното спря внезапно пред коритото за поене, тя излетя от седлото. Усети удара от падането с всяка кост на тялото си, но се изправи, разтърси ръцете и краката си и завъртя глава отдясно наляво. Като че ли нищо не беше зле натъртено или счупено, слава Богу.
Инструкторът пристигна в галоп.
— Казах ти, че трябва да я контролираш. Ти си господарката. Добре ли си?
— Никога не съм била по-добре — отвърна Кити. Насочи се към колата си. — Ще се видим през следващото хилядолетие.
Половин час по-късно, отпускайки се с благодарност в димящата си вана „Якуци“, започна да се смее. Е, значи не ме бива за ездачка, реши тя. Това е кралски спорт. Отсега нататък — само джогинг, като всяко разумно човешко същество. Мислено отново преживя ужасната случка. Вероятно не бе продължила повече от две минути, помисли си тя. Най-лошият момент беше, когато тази нещастна кранта се подхлъзна… Спомни си летящия към лицето й найлон. И после впечатлението за облечена в ръкав ръка. Колко странно. И все пак беше я видяла, нали така?
Тя затвори очи, наслаждавайки се на успокояващата, бълбукаща вода, на мириса и усещането на солите за вана.
Забрави го, каза си.
Пронизващо студената вечер наложи да пуснат отоплението в апартамента. Въпреки това обаче Сиймъс усещаше душата си вледенена. След като бе поровил из хамбургера и пържените картофи, накрая се отказа да си дава вид, че яде. Усещаше, че Рут го гледа втренчено от другата страна на масата.