— Направи ли го? — попита го накрая тя.
— Не.
— А защо?
— Защото може би ще е по-добре да не го правя.
— Казах ти да го напишеш. Благодари й, че се е съгласила, че ти имаш нужда от парите, а тя — не — Рут започна да повишава глас. — Кажи й, че през тези двадесет и две години си й платил почти четвърт милион долара, освен огромната обезпечителна сума, и че е гнусно да иска повече за един брак, продължил по-малко от шест години. Поздрави я за големия договор, който е сключила за новата си книга, и й кажи, че се радваш, че тя няма нужда от парите, но децата ти със сигурност имат. После подпиши писмото и го пусни в пощенската кутия. Ще си запазим копие от него. И ако се отметне, няма да остане жив човек, който да не разбере каква алчна откачалка е тя. Ще ми се да видя колко колежи ще я направят почетен член, ако се отметне.
— Етел обожава заплахите — прошепна Сиймъс. — Ще започне да показва това писмо навсякъде. Ще направи така, че плащанията на издръжката да изглеждат като триумф на жената. Това е грешка.
Рут бутна чинията настрани.
— Напиши го!
В кабинета имаха стар ксерокс. Едва след три опита получиха ясно копие на писмото. Рут подаде на Сиймъс палтото му.
— Сега се отправяй натам и го пусни в пощенската й кутия.
Той предпочете да извърви пеша деветте пресечки. С наведена глава и мушнати в джобовете ръце, той попипа двата плика, които носеше. В единия беше чекът. Беше го взел от края на чековата книжка и го беше написал без знанието на Рут. Писмото беше в другия плик. Кой от двата трябваше да пусне в кутията на Етел? Можеше да си представи реакцията й на писмото така, сякаш тя стоеше пред него. Също толкова ясно можеше да си представи и какво ще направи Рут, ако пуснеше чека.
Сви от Уест енд авеню по Осемдесет и втора улица. Навън все още имаше доста хора. Млади двойки, които пазаруваха на връщане от работа, с пълни с продукти ръце. Добре облечени хора на средна възраст, които спираха таксита на път за скъпи ресторанти или за театър. Скитници, сгушени до сградите.
Когато стигна до сградата, в която живееше Етел, Сиймъс потрепери. Пощенските кутии бяха във вестибюла зад заключената външна врата в края на стъпалата. Когато идваше да донесе чека, той винаги звънеше на портиера и той му отваряше, за да отиде до пощенската кутия на Етел. Но днес това не беше необходимо. Едно дете, за което знаеше, че живее на четвъртия етаж, се стрелна покрай него и тръгна по стъпалата. Импулсивно го сграбчи за ръката. Момиченцето се обърна изплашено. Беше кльощаво, с тясно лице и остри черти. Може би на около четиринадесет години. Не беше като неговите дъщери, помисли си Сиймъс. Те бяха наследили отнякъде хубави лица и топли, обичливи усмивки. Обзе го ужасно съжаление, когато измъкна единия от пликовете.
— Имаш ли нещо против да вляза във вестибюла с теб? Трябва да пусна нещо в кутията на мис Лемстън.
Предпазливото изражение изчезна.
— О, разбира се. Знам кой сте. Вие сте бившият й съпруг. Трябва да е пето число на месеца. Тя казва, че тогава й донасяте издръжката — момичето се изсмя и показа дупките между зъбите си.
Сиймъс безмълвно зарови из джоба си за плика и зачака да отключи вратата. Отново го обзе убийствен гняв. Значи се бе превърнал в посмешище за кооперацията!
Пощенските кутии бяха точно срещу външната врата. Тази на Етел беше доста пълна. Все още не знаеше какво да направи. Чека ли трябваше да остави, или писмото? Момичето спря пред вътрешната врата, наблюдавайки го.
— Тъкмо навреме идвате — рече то. — Етел каза на майка ми, че ще ви осъди веднага, ако се забавите с чека.
Сиймъс усети паника. Трябваше да бъде чекът. Измъкна плика от джоба си и се опита да го намушка в тесния отвор на кутията.
Когато се върна вкъщи, той кимна утвърдително в отговор на свирепия и сърдит въпрос на Рут. В този момент не можеше да се изправи пред експлозията, която щеше да избухне, щом признаеше, че е пуснал чека с издръжката. Когато тя излезе от стаята, той закачи палтото си и извади втория плик от джоба си. Надникна в него. Беше празен.
Сиймъс се отпусна в един стол. Тялото му трепереше, в гърлото му се надигаше жлъч, ръцете му държаха главата. Отново се беше провалил. Беше сложил чека и писмото в един и същи плик и сега те бяха в кутията на Етел.
Ники Сепети прекара сряда сутринта в леглото. Парещото усещане в гърдите му беше дори по-лошо от предишната вечер. Мари ту влизаше, ту излизаше от стаята. Донесе поднос с портокалов сок, кафе, пресен италиански хляб, намазан дебело с мармалад. Непрекъснато му досаждаше да й позволи да извика лекар.