Майлс му разказа за смъртта на Ники Сепети и когато Фелтън започна да му задава въпроси, възкликна:
— Вече говорихме за това. Седемнадесет години живея с чувството, че нещо ще се случи с Нийв в мига, в който Сепети излезе на свобода. Не успях да опазя Рената. Колко пъти трябва да ви казвам това, по дяволите? Не приех заплахата на Ники сериозно. Той беше хладнокръвен убиец. Не минаха и три дни, откакто беше на свобода, и застреляха нашия човек. Вероятно Ники го е посочил. Винаги казваше, че може да надуши ченгето.
— И сега усещате, че дъщеря ви е в безопасност?
— Знам, че е в безопасност. Нашият човек успя да ни съобщи, че няма поръчка за смъртта й. Вероятно са го обсъждали. Знам, че останалите не биха се опитали. Така или иначе щяха да се опитат да успокоят Ники. Ще се радват да го положат в ковчега.
Адам Фелтън отново започна да върти молива, поколеба се и после решително го метна в кошчето.
— Казвате ми, че смъртта на Сепети ви е освободила от един страх, който ви е преследвал седемнадесет години. Какво означава това за вас? Как ще промени живота ви?
След четиридесет минути Майлс напусна кабинета и продължи разходката си с бързата походка, която някога беше типична за него. Знаеше, че почти напълно се е възстановил физически. Сега, след като нямаше за защо да се безпокои за Нийв, щеше да започне работа. Не й беше казал, че го бяха попитали дали иска да оглави Президентската агенция за борба с наркотиците във Вашингтон. Това щеше да означава да прекарва много време там, да си намери апартамент. Но за Нийв щеше да е добре да бъде сама. Щеше да престане да прекарва толкова време у дома и да започне да излиза с млади хора. Преди той да се разболее, тя прекарваше летните уикенди в Хемптънс и караше много по-често ски във Вейл. През последната година трябваше насила да я кара да замине дори и за няколко дни. Искаше тя да се омъжи. Нямаше да е при нея вечно. Сега, благодарение на навременния сърдечен пристъп на Ники, можеше да замине за Вашингтон, без да се тревожи.
Майлс все още си спомняше страхотната болка при собствения му сърдечен пристъп. Сякаш през гърдите му беше преминал парен валяк, който имаше шипчета. „Надявам се, че точно това си почувствал, докато си умирал, мой човек“ — помисли си той. После сякаш видя лицето на майка си, обърнато сурово към него. Който копае гроб другиму, сам пада в него. Пожелаеш ли зло, злото при тебе идва.
Пресече Лексингтън авеню и мина покрай ресторант „Бела Вита“. В ноздрите му проникна невероятният аромат на италиански ястия и той си помисли с удоволствие за блюдата, които Нийв беше приготвила за тази вечер. Щеше да е хубаво отново да се събере с Дев и Сал. Господи, колко далечно изглеждаше времето, когато бяха деца и играеха на Тенбрек авеню. В какво бяха превърнали Бронкс хората днес! А някога беше страхотно място за живеене. Само седем къщи на цялата улица, гъсто посадени брези и дъбове. Днес сред тях се издигаха три къщи. През зеленчуковата градина на родителите на Сал сега минаваше натовареният Уилямсбридж роуд. Полетата, където със Сал и Девин бяха ходили да се пързалят с шейни — сега там беше „Динщайн медикъл сентър“… Но все още имаше много хубави жилищни райони.
На Парк авеню Майлс заобиколи малка купчинка кишав топящ се сняг. Спомни си как Сал бе загубил контрол над шейната си, бе минал през ръката му и я бе счупил натри места. Сал беше започнал да плаче. „Баща ми ще ме убие.“ Дев побърза да поеме вината и баща му дойде да се извини. „Не е искал да стори нищо лошо, но е тромав дебеланко.“ Девин Стентън. Негово преосвещенство, епископът. Говореше се, че Ватиканът възнамерява да даде на Дев следващата освободила се епархия, а това означаваше кардиналска шапка.
Когато стигна до Пето авеню, Майлс погледна надясно. Очите му се спряха на покрива на масивната бяла сграда, в която се помещаваше музеят на изкуството „Метрополитън“. Все се канеше да разгледа по-добре храма на Дендюър. Подчинявайки се на импулса, той извървя шестте пресечки и прекара следващия час, погълнат от изящните останки на една изчезнала цивилизация.
Едва когато погледна часовника си и видя, че е крайно време да се прибира вкъщи и да приготви напитките, той осъзна, че истинската цел на идването му в музея бе да посети мястото, където бе загинала Рената. Забрави го, каза си свирепо. Но когато излезе навън, не можа да удържи краката си, които сякаш сами го водеха зад музея, към мястото, където бяха открили тялото й. Извършваше това поклонничество на всеки четири или пет месеца.