Изминаха дълги секунди в абсолютно мълчание. Опитва се да реши какво да ми отговори, помисли си тя. Когато Стюбър заговори, тонът му беше незаинтересован и равен.
— Етел Лемстън се опита да ме интервюира преди известно време за някаква статия, която пишела. Не се срещнах с нея. Нямам време за интригантки. Миналата седмица ми се обади, но аз не приех обаждането й.
Нийв чу изщракване в слушалката.
Тъкмо се готвеше да набере номера на следващия дизайнер в списъка си, когато телефонът й иззвъня. Беше Джек Кемпбъл. Звучеше загрижено.
— Секретарката ми каза, че въпросът е спешен. Някакъв проблем ли има, Нийв?
Изведнъж почувства колко е глупаво да се опитва да му обясни по телефона, че се безпокои за Етел Лемстън, защото не е дошла да си вземе новите дрехи.
Вместо това каза:
— Сигурно сте ужасно зает, но дали ще имате време да поговорим възможно най-скоро?
— Имам среща за обяд с един от авторите — отвърна той. — Какво ще кажете за три часа в кабинета ми?
„Гивънс и Маркс“ заемаха горните шест етажа от сградата на югозападния ъгъл на Парк авеню и Петдесет и първа улица. Личният кабинет на Джек Кемпбъл беше огромна ъглова стая на четиридесети седмия етаж. От прозорците се откриваше зашеметяваща гледка към центъра на Манхатън. Голямото му бюро бе покрито с японски черен лак. Книжните лавици на стената зад бюрото бяха изпълнени с ръкописи. Около стъклена коктейлна масичка бяха подредени черно кожено канапе и фотьойли. Нийв с учудване забеляза, че в стаята нямаше нищо лично.
Джек Кемпбъл сякаш прочете мислите й.
— Апартаментът ми още не е готов, така че съм отседнал в Хемпшиър хауз. Всичките ми вещи са все още опаковани, затова тази стая прилича на чакалня на зъболекар.
Сакото му беше на облегалката на стола зад бюрото му. Беше облечен с пуловер в зелено и кафяво. Отива му, реши Нийв. Есенни цветове. Лицето му беше прекалено слабо, а чертите му — твърде необичайни, за да бъдат приети за красиви, но бяха невероятно привлекателни със спокойната сила, която излъчваха. Когато се усмихваше, в очите му се появяваше добродушна топлота и Нийв изпита задоволство, че се беше преоблякла в един от новите си пролетни костюми — тюркоазна вълнена рокля и подходящ дълъг жакет.
— Какво ще кажеш за едно кафе? — предложи Джек. — Аз доста прекалявам с него, но все пак ще изпия още едно.
Нийв си даде сметка, че беше пропуснала обяда и главата леко я болеше.
— С удоволствие. Турско, ако обичаш.
Докато чакаха, тя изкоментира гледката:
— Не се ли чувстваш поне като краля на Ню Йорк?
— Тук съм от един месец и през цялото време трябваше да се боря, за да се съсредоточа върху работата — отвърна той. — Когато бях на десет години, започна да ми се иска да стана нюйоркчанин. Това беше преди двадесет и шест години и едва сега успях да се добера до Голямата ябълка25.
Когато кафето пристигна, те седнаха около стъклената, масичка. Джек Кемпбъл се отпусна на канапето. Нийв приседна на ръба на единия от фотьойлите. Знаеше, че сигурно е отложил други срещи, за да я приеме толкова бързо. Пое си дълбоко въздух и му разказа за Етел.
— Баща ми смята, че съм луда — рече тя. — Но имам зловещото чувство, че нещо й се е случило. Въпросът е, намеквала ли ти е, че смята да замине някъде, за да е сама? Разбрах, че книгата, която пише за теб, е предвидена за есента.
Джек Кемпбъл я изслуша със същото внимание, което беше забелязала на коктейла.
— Не, не е — отвърна той.
Нийв усети как очите й се разширяват.
— Тогава как…?
Кемпбъл изпи последните капки от кафето си.
— Запознах се с Етел преди две години в Ей Би Ей, когато представяше първата си книга за „Гивънс и Маркс“, онази за жените в политиката. Беше изключително хубава. Забавна. Клюкарска. Продаваше се добре. Затова, когато поиска да се срещнем, се заинтересувах. Разказа ми за статията, която пишеше, и каза, че може би се е натъкнала на една история, която ще разтърси света на модата. Попита ме дали ако напише книга за това, аз ще я купя и какъв аванс би могла да очаква?
— Казах й, че очевидно трябва да знам повече подробности, но като се има предвид успехът на последната й книга и ако тази е толкова експлозивна, колкото твърди, ще я купим и вероятно ще обсъждаме аванс от около половин милион долара. Миналата седмица прочетох на шеста страница в „Поуст“, че е сключила договор с мен за половин милион долара и че книгата ще излезе на пазара през есента. Телефонът се скъса да звъни. Всички издателства на книги с меки корици искат да наддават за нея. Обадих се на агента на Етел. Тя дори не е говорила с него за това. Опитвах се да се свържа с нея, но безуспешно. Нито съм потвърдил, нито съм отрекъл условията. Истинска напаст за рекламата е, но ако напише книгата и ако е добра, нямам нищо против такъв аванс.