Джек Кемпбъл остана в кабинета си още два часа, след като Нийв си тръгна. Но ръкописът, изпратен му заедно с ентусиазирана бележка от един агент, на когото имаше доверие, просто не можеше да задържи вниманието му. След безуспешни опити да започна да следи сюжета накрая бутна листата настрани с рядка за него раздразнителност. Гневът му бе насочен към самия него. Не беше честно да съдиш нечий труд, когато умът ти е деветдесет и девет процента зает.
Нийв Кърни. Странно как преди шест години се ядосваше, че не е успял да вземе телефона й. Даже го беше потърсил в манхатънския указател, когато няколко месеца след това пристигна в Ню Йорк. Имаше цели страници с хора, чиито фамилии бяха Кърни. Но нито една Нийв. Беше му казала нещо за магазин за дрехи. Търси на Кърни. Нищо.
И тогава той вдигна рамене и почти забрави. Доколкото му беше известно, тя имаше приятел, с когото живееха заедно. Но по някаква причина така и не я беше забравил напълно. На коктейла, когато се приближи към него, веднага я позна. Вече не беше онова двадесет и една годишно момиче в пуловер за ски. Беше светска, модно облечена млада жена. Но черната й като въглен коса, млечнобялата кожа, огромните кафяви очи, луничките на носа й — всичко това беше същото.
Сега Джек се улови, че се пита дали Нийв има сериозен приятел. Ако нямаше…
В шест часа помощничката му надникна през вратата.
— Писна ми — обяви тя. — Имаш ли нещо противна те предупредя, че ще съсипеш всички, ако стоиш до късно?
Джек бутна настрани, непрочетения ръкопис и стана.
— Тръгвам — рече той. — Само един въпрос, Джини? Какво знаеш за Нийв Кърни?
Докато вървеше към взетия под наем апартамент на Сентръл парк-сауд, мислеше върху отговора. Нийв — Кърни имаше сензационно преуспяващ бутик. Джини купуваше специалните си тоалета от там. Нийв беше харесвана и уважавана. Беше предизвикала шумотевица преди няколко месеца, когато се беше надигнала срещу един дизайнер, в чиито цехове работеха деца. Нийв беше борец.
Също така беше попитал за Етел Лемстън. Джини беше изцъклила очи.
— Не ме карай да започвам.
Джек остана в апартамента си достатъчно, за да се увери, че не му се ще сам да си приготвя вечерята. Вместо това реши, че най-добре ще е да отиде да яде макарони в заведението на Никола. То се намираше на Осемдесет и четвърта улица, между Лексингтън и Трето авеню.
Решението се оказа добро. Както винаги, там имаше опашка за маси, но след като изпи едно питие на бара, любимият му сервитьор Лу го потупа по рамото.
— Всичко е наред, мистър Кемпбъл.
Най-сетне, докато пиеше поръчаната половин бутилка „Валполицела“, ядеше салатата от пореч и цикория и лингуин с frutti di mare, Джек усети, че се отпуска. Поръча си двойно еспресо и поиска сметката.
Напускайки ресторанта, вдигна рамене. През цялата вечер беше наясно, че ще отиде пеша до Медисън авеню и ще види „Нийвс плейс“. След няколко минути, докато студеният сега бриз му напомняше, че все още е април и че пролетното време може да бъде капризно, той разгледа красиво подредените витрини. Онова, което видя, му хареса. Елегантни, женствени меки щамповани рокли и подходящи чадъри. Уверени пози на манекените с почти арогантно наклонените им глави. Някак си беше сигурен, че Нийв иска да каже нещо с тази комбинация на сила и мекота.
Но докато разглеждаше внимателно витрините, му мина мимолетната мисъл, която му беше убягнала, когато се опитваше да каже на Нийв какви бяха точните думи на Етел. „Има клюка; има вълнение; има универсалност в модата — му беше казала тя по нейния забързан, задъхан начин. — Затова е статията ми. Но само си представи, че мога да ти предложа много повече от това. Бомба. Ти Ен Ти26.“
Закъсняваше за една среща. Беше я прекъснал.
— Изпрати ми анотация.
Настойчивият, натрапчив отказ на Етел да бъде отпратена.
— Колко струва един грандиозен скандал?
И неговото почти шеговито: „Ако е достатъчно сензационен, около половин милион“.
Джек гледаше втренчено манекените, хванали подобните на слънчобрани чадъри. Очите му се преместиха върху бяло-синия навес, на който беше написано „Нийвс плейс“. Утре можеше да се обади на Нийв и да й каже какво точно му беше казала Етел.
Докато свиваше по Медисън авеню, отново усещайки необходимостта да повърви, продиктувана от смътното, неопределено безпокойство, той си помисли: „Наистина ли търся извинение? Защо просто не я поканя да излезем?“