— Не, но настоявам да се видя с нея незабавно — Рут се представи. — Аз съм съпругата на Сиймъс Лемстън и дойдох да взема последния чек, който й е изпратил. Оттук нататък няма да плаща повече издръжка.
На бюрото имаше купчина писма. Сред горните тя видя бял плик с кафяви ръбчета — от комплекта, който момичетата бяха подарили на Сиймъс за рождения му ден.
— Ще взема това — каза тя.
Преди Дъг да успее да я спре, пликът беше в ръката й. Тя го отвори и извади съдържанието му. Хвърли му поглед, взе чека и върна писмото в плика.
Докато Дъг Браун я зяпаше, прекалено учуден, за да протестира, тя бръкна в чантата си и извади парчетата от стодоларовата банкнота, която Сиймъс беше скъсал.
— Нея я няма, както разбирам — рече тя.
— Ама че здрави нерви имате — сопна се Дъг.
— Мога да накарам да ви арестуват за това.
— Не бих се опитала на ваше място — каза му Рут. — Ето — тя мушна парчетата от скъсаната банкнота в ръката му. — Кажете на онзи паразит да си я залепи и да отиде на последната си вечеря за сметка на съпруга ми. Кажете й, че няма да получи нито цент повече от нас и ако се опита, ще съжалява за това при всяка глътка въздух, която си поема, до края на живота си.
Рут не даде на Дъг шанс да отговори. Вместо това отиде до стената, където бяха окачени снимките на Етел, и ги разгледа.
— Тя се прави, че се бори за най-различни смътни и неопределени каузи и получава дяволските си награди, но въпреки това вкарва в гроба единствения човек, който някога се е опитвал да се държи с нея като с жена и като с човешко същество. — Рут се обърна към Дъг: — Мисля, че тя е жалка. Зная какво мисли за вас. Вие ядете в разни префърцунени ресторанти храната, за която моят съпруг, аз и децата ни плащаме, но не сте доволен от това и крадете от тази жена. Етел каза на съпруга ми за вас. Мога само да добавя, че напълно си го заслужавате.
Тя си тръгна. С придобили пепеляв цвят устни, Дъг се строполи на дивана. На кого още бъбривата Етел беше казала за навика му да си взима от парите от издръжката й?
Когато Рут излезе на тротоара, бе поздравена от една жена, която стоеше пред кооперацията. Изглеждаше на около четиридесет години. Рут забеляза, че русата й коса е в модната рошава прическа, че пуловерът и панталонът й са модни и че изражението й би могло да се опише единствено като любопитно до невъздържаност.
— Съжалявам, че ви безпокоя — каза жената, — но аз съм Жоржет Уелс, съседка на Етел, и се тревожа за нея.
Една слаба тийнейджърка отвори вратата на сградата, слезе шумно по стъпалата и застана до Уелс. Проницателните й очи гледаха Рут от горе до долу и не отминаха факта, че стоеше пред апартамента на Етел.
— Приятелка на мисис Лемстън ли сте? — попита тя.
Рут беше сигурна, че именно това е момичето, което се беше присмяло на Сиймъс. Силното усещане, че не я харесва, се смеси с вледеняващия, дълбок ужас дали ще може да овладее коремните си мускули. Защо тази жена се безпокоеше за Етел? Помисли си за убийствената ярост на лицето на Сиймъс, когато разказваше как Етел е мушнала стодоларовата банкнота в джоба му. Помисли си за подредения апартамент, от който току-що беше излязла. Колко пъти през изминалите години Сиймъс й беше казвал, че Етел трябва само да влезе в една стая и все едно че в нея е паднала атомна бомба? Етел не е била в апартамента скоро.
— Да — отвърна Рут, опитвайки се да прозвучи мило. — Учудвам се, че Етел я няма, но има ли причини за безпокойство?
— Дана, върви на училище — заповяда майка й. — Пак ще закъснееш.
Дана се нацупи.
— Искам да чуя.
— Добре, добре — рече нетърпеливо Уелс и отново се обърна към Рут. — Става нещо странно. Миналата седмица Етел бе посетена от бившия си съпруг. Обикновено той идва само на пето число от месеца, ако не е изпратил издръжката по пощата. Така че, когато го видях да се промъква миналия четвъртък следобед, си помислих, че това е странно. Имам предвид, че беше едва тридесети, така че защо ще й плаща по-рано? Е, нека ви кажа, че имаха страхотен скандал! Чувах ги да си крещят така, все едно бях при тях в стаята.
Рут успя да овладее гласа си.
— За какво говореха?
— Е, искам да кажа, че чувах виковете. Не можех да чуя думите. Тръгнах да слизам по стълбите само в случай, че Етел е в беда…
„Не, искала си да чуваш по-добре“, помисли си Рут.