— … но тогава телефонът ми иззвъня. Майка ми се обаждаше от Кливлънд във връзка с развода на сестра ми. Мина цял час, преди мама да спре, за да си поеме въздух. Дотогава кавгата беше приключила. Обадих се на Етел. Отношението й към бившия й съпруг е доста странно. Страхотно го имитира, знаете ли? Но тя не отговори, така че реших, че е излязла. Знаете какъв човек е Етел — вечно бърза за някъде. Но обикновено ми казва, ако ще заминава за повече от два дни, а този път не ме предупреди. Сега в апартамента й живее племенникът й и това също е странно.
Жоржет Уелс кръстоса ръце.
— Малко е студено, нали? Ненормално време. Предполагам заради всичкия онзи лак за коса в озона. Както и да е — продължи тя, докато Рут я гледаше втренчено, а Дана поглъщаше всяка дума, — имам странното усещане, че нещо се е случило с Етел и че онзи тъпанар, бившият й съпруг, има нещо общо с това.
— И не забравяй, мамо — прекъсна я Дана, — той дойде отново в сряда и се държеше така, сякаш много се страхуваше от нещо.
— Щях да стигна и до това. Ти си го видяла в сряда — на пети, така че вероятно е донесъл чека. Но аз го видях и вчера. Мога ли да знам защо се върна? И никой не е виждал Етел. Струва ми се, че може да й е сторил нещо и да е оставил улика, която го безпокои — Жоржет Уелс се усмихна триумфално, завършвайки разказа си. — Като добра приятелка на Етел — рече тя на Рут, — помогнете ми да реша. Дали да се обадя в полицията и да им кажа, че може би моята съседка е била убита?
В петък сутринта на Кити Конуей й се обадиха от болницата. Един от шофьорите доброволци беше болен. Дали би могла да го замести?
Едва късно следобед успя да се прибере у дома, да се преоблече в спортен екип и да подкара към Морисън Стейт парк. Сенките се удължаваха и по пътя тя се поколеба дали да не изчака до сутринта, после решително продължи, докато не стигна до парка. През последните няколко дни слънцето беше изсушило чакълената настилка на паркинга и пътечките, които излизаха от него, но земята под гъстите дървета все още беше влажна.
Кити се насочи към склона, опитвайки се да следва посоката и да проследи маршрута, откъдето преди четиридесет и осем часа кобилата беше препуснала. Но, за свое раздразнение, тя осъзна, че съвсем не е сигурна в коя посока да върви.
— Нямам абсолютно никакво чувство за ориентация — измърмори тя, когато едно клонче я плесна по лицето. Спомни си как Майк й рисуваше старателно скици с кръстопътища и ориентиращи знаци винаги, когато й се наложеше да шофира до непознато място.
След като изгуби четиридесет минути, маратонките й се изкаляха и намокриха, краката започнаха да я болят, а не беше постигнала нищо. Спря да си почине на една полянка, където обикновено курсистите по езда се събираха да се прегрупират. Наоколо нямаше други хора, не чуваше и звуци от яздене по пътечките. Слънцето почти беше залязло. Трябва да съм луда, помисли си тя. Това не е място, на което се идва сама. Ще дойда отново утре.
Изправи се и започна да се връща. Чакай малко, помисли си тя, беше точно зад нея. На V-образното разклонение свихме надясно и тръгнахме по този наклон. Някъде там онази дяволска кранта реши да побегне.
Знаеше, че не греши. Предчувствието и надигащият се страх накараха сърцето й да задумка бясно. През безсънната нощ умът й приличаше на излязло изпод контрол махало. Беше видяла ръка. Трябваше да се обади на полицията. Странно. Беше само въображението й. Щеше да изглежда като глупачка. Щеше да се обади анонимно и да не се замесва в това. Не. Ами ако беше права, и те по някакъв начин проследяха обаждането? Накрая се върна към първоначалния план. Да види сама.
Отне й двадесет минути да измине пътя, който конете бяха взели за пет. „Тук онова глупаво животно започна да яде всичко зелено по пътя си — спомни си тя. — Дръпнах юздите, то се обърна и се втурна надолу“.
„Тук“ беше стръмен скалист склон. В настъпващия мрак Кити започна да слиза надолу. Камъчетата се плъзгаха под маратонките й. Веднъж загуби равновесие, падна и си ожули ръката. Наистина само това ми трябва, помисли си тя. Въпреки че беше много студено, по челото й избиха струйки пот. Изтри ги с изцапаната си от калта между скалите ръка. Нямаше и помен от син ръкав.
На половината път надолу стигна до голяма скала и спря да си почине до нея. Бях луда, реши тя. Слава Богу, че не станах абсолютна глупачка и не се обадих в полицията. Щеше да си поеме дъх, да се върне вкъщи и да вземе топъл душ.
— Не мога да разбера защо някои хора смятат, че катеренето е забавно — каза тя на глас. Когато дишането й се успокои, тя изтри ръце в светлозеления си анцуг. Приготви се да стане и се хвана с дясната ръка за скалата. Тогава усети нещо.