Кити погледна надолу. Опита се да изпищи, но не излезе никакъв звук, а само тих, невярващ стон. Пръстите й докосваха други пръсти — с маникюр, с яркочервен лак, и скалата, която ги обграждаше, ги повдигаше нагоре. Безжизнената ръка бе обрамчена от синия маншет, който се беше вмъкнал в подсъзнанието й, а около него като жалейна лента имаше късче черен найлон.
Дени Адлер, маскиран като пияница, се настани точно срещу Шваб хауз в седем часа сутринта в петък. Все още беше студено и ветровито и той осъзна, че обстоятелствата са срещу това Нийв Кърни да отиде пеша на работа. Но отдавна се бе научил да бъде търпелив, когато преследва някого. Големия Чарли беше казал, че обикновено Кърни тръгва рано за магазина, някъде около седем и половина — осем.
Около осем без петнадесет хората започнаха да излизат. Един автобус спря да вземе деца, за да ги откара в някое от онези префърцунени частни училища. Аз също ходех в частно училище, помисли си Дени. „Браунсвил риформътъри“30 в Ню Джърси.
После юпитата буквално се изсипаха навън. Всички в еднотипни шлифери — не, бърбърити, помисли си Дени. Кажи го, както трябва. После сивокоси началници, мъже и жени. Всички добре облечени и проспериращи. От мястото, където се беше установил, можеше внимателно да ги оглежда.
В девет без двадесет Дени разбра: денят не беше успешен за него. Единственото нещо, което не можеше да си позволи, беше да вбеси управителя на магазина. Беше сигурен, че с неговото досие неминуемо щяха да го извикат на разпит, след като свършеше работата. Също така обаче знаеше, че дори отговарящият за него оперативен работник щеше да го защити.
— Един от най-свестните ми хора — често казваше Туй. — Никога дори не закъснява за работа. Чист е.
Дени неохотно се изправи, потри ръце и погледна надолу. Беше облечен с мръсно широко палто, което миришеше на евтино вино, с прекалено голяма шапка с наушници, която практически закриваше лицето му, и с маратонки с дупки отстрани. Онова, което не се виждаше, беше, че под палтото беше спретнато облечен с работните си дрехи — избеляло дънково яке с цип и също такива дънки. Носеше пазарска чанта. В нея бяха сложени всекидневните му маратонки, мокра кърпа и хавлия. В десния джоб на палтото имаше автоматичен нож.
Планът му беше да отиде до станцията на метрото на Седемдесет и втора улица и Бродуей, да се промъкне до края на перона, да мушне палтото и шапката в пазарската чанта, да смени мръсните маратонки с другите и да изтрие лицето и ръцете си.
Само Кърни да не се беше качила в таксито снощи! Можеше да се закълне, че се готвеше да върви пеша до дома си. Щеше да е страхотна възможност да я нападне в парка…
Търпеливостта, която се дължеше на абсолютната увереност, че целта му ще бъде постигната, ако не тази сутрин, то може би тази вечер, ако не днес, то може би утре, накара Дени да тръгне. Внимаваше да върви спокойно, да размахва пазарската чанта така, сякаш едва си дава сметка, че я носи. Малцината, които си направиха труда да го погледнат, се отдръпнаха настрани с изражения, които показваха или отвращение, или съжаление.
Докато пресичаше Седемдесет и втора улица и Уест енд, той се сблъска с една дърта кучка, която вървеше с наведена глава. В ръката си стискаше чантичка, а устните й бяха свити и малки. „Ще бъде забавно да я блъсна и да грабна чантата“, помисли си Дени, после се отказа от тази идея. Отмина я забързано, сви по Седемдесет и втора улица и се насочи към станцията на метрото.
След няколко минути се появи с чисти лице и ръце, със сресана коса и закопчано догоре избеляло дънково яке, а чантата, в която бе сложил палтото, шапката, хавлията и кърпата, беше свита на спретнат вързоп.
В десет и половина отиде да достави кафе в кабинета на Нийв.
— Здрасти, Дени — каза тя, когато той влезе. — Тази сутрин се успах и сега не мога да се съвзема. И не ми пука какво казват всички останали тук. Твоето кафе не може да се сравнява с онова, което варят в кафеварката.
— Всички трябва да се успиваме от време на време, мис Кърни — каза Дени, докато изваждаше чашата кафе от чантата и грижливо й я отваряше.
В петък сутринта, когато се събуди, Нийв с учудване видя, че часът е девет без петнадесет. Мили Боже, помисли си тя, докато отмяташе завивките и скачаше от леглото, нищо не може да се сравни с това да стоиш до късна доба с момчетата от Бронкс. Навлече халата си и забърза към кухнята. Майлс беше сложил кафето, налял сок и приготвил за препичане английски кифли.