Някога Рут изрязваше от „Хауз бютифул“31 снимки на такива стаи, каквито би желала да има. Модерни мебели. Пастелни тонове. Простор. Паричните безпокойства бяха прогонили надеждата и радостта от лицето й и я бяха направили прекалено строга спрямо момичетата. Спомни си как веднъж беше креснала на Марси: „Какво искаш да кажеш с това, че си скъсала роклята си? Спестявах за тази рокля“.
И всичко това заради Етел.
Сиймъс опря лице на ръцете си. Телефонното обаждане, което беше направил, тежеше на съвестта му. Няма изход. Така се казваше един филм преди две години: „Няма изход“.
Миналата вечер едва не беше ударил Рут. Споменът за онези няколко последни минути с Етел, мигът, в който бе изгубил контрол, когато беше…
Отпусна се назад върху възглавницата. Какъв беше смисълът да отива в бара, да се опитва да поддържа фасадата? Беше предприел стъпка, за която не би повярвал, че е възможна. Прекалено късно беше да я спре. Знаеше го. А и нямаше да има никаква полза. Знаеше и това. Затвори очи.
Не си даде сметка, че е задрямал, но изведнъж Рут се появи. Седеше на ръба на леглото. Гневът сякаш се беше изпарил от лицето й. Изглеждаше ужасена, направо вкаменена от паника, като човек, когото разстрелват.
— Сиймъс — каза тя, — трябва да ми кажеш всичко. Какво си й направил?
Гордън Стюбър пристигна в офиса си на Западна тридесет и седма улица в десет часа в петък сутринта. В асансьора беше пътувал заедно с трима консервативно облечени мъже, в които моментално позна правителствените финансови ревизори, връщащи се да проверят счетоводните му книги. Служителите му трябваше само да видят намръщеното изражение, събраните му вежди, сърдитата крачка, за да започнат да си предават предупреждението: „Внимавай!“
Прекоси изложбената зала, игнорирайки както клиентите, така и персонала, мина бързо покрай бюрото на секретарката си, без да удостои с отговор плахия поздрав на Мей: „Добро утро, сър“, влезе в кабинета си и тресна вратата зад гърба си.
Когато седна зад бюрото си и се облегна в прекрасния кожен стол от марокен, който винаги предизвикваше възхищение, смръщеното изражение изчезна и бе заменено от тревога.
Огледа кабинета, опивайки се от атмосферата, която бе създал за себе си: орнаментираните кожени дивани и кресла; картините, които струваха колкото кралска издръжка; скулптурите, за които неговият консултант изкуствовед го беше уверил, че са достойни за музей… Благодарение на Нийв Кърни имаше дяволски добър шанс да прекарва повече време в съда, отколкото в кабинета си. „Или в затвора, помисли си той, ако не внимавам.“
Стюбър стана и отиде до прозореца. Тридесет и седма улица. Безумната атмосфера на амбулантната търговия. Все още я имаше. Спомни си как, като момче, направо от училищната скамейка бе постъпил на работа при баща си кожар. Евтини кожи. От тези, до които творенията на Ай Джей Фокс изглеждаха като самур. Като по часовник на всеки две години баща му обявяваше фалит. Още преди да навърши петнадесет години, Гордън знаеше, че няма да се остави да прекара живота си, кихайки над заешки кожи и да залъгва разни глупаци, че изглеждат добре в долнокачествените дрехи от животински кожи.
Подплати. Беше стигнал до този извод, преди да е станал достатъчно голям, за да се бръсне. Единствената константа. Независимо дали продаваш яке, дълго палто, късо палто, наметка или пелерина, те трябва да са подплатени.
Този прост извод заедно с даден неохотно заем от баща му бе дал началото на „Стюбър ентърпрайзис“. Младоците, които беше наел направо от ФИТ32 и от Роуд айлънд скуул ъф дизайн33, имаха въображение и амбиции. Вълнуващите десени, които те направиха за подплатите му, се бяха харесали.
Но подплатите не можеха да те направят известен в един бизнес, в който всички жадуваха за признание. Именно тогава той започна да се оглежда за младежи, които знаеха как да проектират костюми. Постави си за цел да стане новият Шанел.
Отново беше успял. Костюмите му се продаваха в най-добрите магазини. Но той беше един от дузината, двете дузини, които се бореха за едни и същи клиенти от висшите кръгове. Там нямаше достатъчно пари.