— С това ще платиш наема за следващите три месеца — бързо рече Юджиния.
Дени сгъна салфетките. Късно следобед в понеделник. Добре че го научи. Огледа стаята. Малък кабинет. Без прозорци. Много лошо. Ако имаше прозорец на външната стена, щеше да стреля право в гърба й. Но Чарли му беше казал, че не бива да си личи, че е предварително подготвено убийство. Очите му се плъзнаха по Нийв. Наистина е хубава. От висока класа. При всички онези кучки навън щеше да е жалко да очисти тази. Измърмори „довиждане“ и си тръгна, все още чувайки думите им на благодарност. Момичето на рецепцията му плати и добави обичайния щедър бакшиш. „Нос два долара на доставка ще, мине много време, преди да ги докарам до двадесет хиляди“, помисли си Дени, когато отвори тежката стъклена врата и излезе на улицата.
Докато хапваше от сандвича, Нийв набра телефона на Тони Мендел в „Кънтемпъръри уомън“. Като чу въпроса на Нийв, Мендел възкликна:
— О, небеса, за какво е цялата тази работа? Секретарката на Джек Кемпбъл се обади да пита за същото нещо. Казах й, че и аз се безпокоя за Етел. Ще бъда искрена. Позволих на Джек да види копие от бележките на Етел, защото е неин издател. Тях не мога да ти дам, но можеш да вземеш статията. — Пресече опита на Нийв да й благодари. — Но, за Бога, не я показвай на никого. И така има доста хора в бизнеса с парцали, които никак няма да се зарадват, като я видят.
След час Нийв и Юджиния четяха копие от статията на Етел. Беше озаглавена „Майсторите и изкусните шарлатани в модата“. Дори за Етел тя беше ужасно саркастична. Започваше с назоваването на трите най-важни модни тенденции през последните петдесет години: „Ню луук“ * на Кристиан Диор през 1947 г., миниполата на Мери Куонт в началото на шестдесетте и „Пасифик рийф луук“ на Антони де ла Салва през 1972 г.
За Диор Етел беше написала:
„През 1947 г. модата е в застой и все още изпитва въздействието на военното време. Малко плат, широки рамене, медни копчета. Диор, срамежливият млад дизайнер, казва, че искаме да забравим всичко за войната. Отказва се от късите поли, като мода на ограниченията. Показвайки какъв истински гений е, той има смелостта да каже на невярващия свят, че ежедневната рокля на бъдещето ще бъде с дължина дванадесет инча и половина от земята.
Не му е лесно. Една калифорнийска тромава дебеланка се спъва в дългата си пола, слизайки от автобуса, и спомага за разпалването на национален протест срещу «Ню луук». Но Диор не хвърля оръжието, или по-скоро ножиците си, и сезон след сезон представя женствени, хубави дрехи — дантели под деколтето, неразгладени плисета в долната част на корсажите, преминаващи в нежни поли. И отдавнашното му предсказание се потвърждава при последната катастрофа на минимодата. Може би някой ден всички дизайнери ще научат, че тайнствеността е важен ръководен принцип в модата.
В началото на шестдесетте нещата започват да се променят. Не можем да обвиним за това изцяло нито Виетнам, нито Ватикана II, но вълната на промяната се усеща във въздуха и една английска дизайнерка, млада и дяволита, се появява на сцената. Това е Мери Куонт, малкото момиче, което не иска да порасне и никога, никога не желае да носи дрехи за възрастни. Появяват се миниполата, тясната, невталена рокля, цветните чорапогащници, високите ботуши. Появява се разбирането, че младите не бива никога и в никакъв случай да изглеждат стари. Когато молят Мери Куонт да обясни целта на модата и към какво води, тя весело отвръща: «Секс».
През 1972 година с миниполата е свършено. Жените, уморени от объркващата ги смяна в дължините на дрехите, се отказват от борбата и започват да носят мъжки дрехи.
Появява се Антони де ла Салва и «Пасифик рийф луук». Де ла Салва започва живота си не в палат на един от седемте хълма на Рим, както са ви накарали да повярвате рекламните му агенти, а като Сал Еспозито в една ферма на Уилямсбридж роуд в Бронкс. Чувството му за цветове може да се е култивирало, докато е помагал на баща си да подреди плодовете и зеленчуците в камиона, от който ги продавали из квартала. Майка му, Анджелина, не графиня Анджелина, е известна с лицемерно набожния си поздрав: «Бог да благослови майка ти. Бог да благослови татко ти. Какво ще кажеш за малко хубави грейпфрути?»
Сал е много посредствен ученик в гимназията «Кристофър Кълъмбъс» (в Бронкс, а не в Италия) и доста слабо надарен с талант студент във ФИТ. Просто един от многото, но по волята на съдбата по-късно — един от благословените. Той представя колекцията, която ще го издигне на върха: «Пасифик рийф луук», неговата една и единствена оригинална идея.