Но каква идея! Де ла Салва с едно-едничко великолепно движение връща модата обратно в правия път. Всички, присъствали на онова първо модно ревю през 1972 година, все още помнят впечатлението от женствените дрехи, които сякаш плаваха върху манекенките: туниката, която се смъква от раменете, вълнените следобедни рокли, скроени така, че обгръщат и оформят тялото, използването на плисирани ръкави в тонове, които блестят и се променят на светлината. И цветовете му. Той взима цветовете на тропическия тихоокеански живот, кораловите дървета и растения и подводните създания и заимства шарките, дадени им от природата, за да създаде свои собствени екзотични мотиви — някои от които невероятно смели, други — приглушени, като преливащите се сини и сребристи тонове. Дизайнерът на «Пасифик рийф луук» заслужава модната индустрия да му отдаде заслуженото.“
Тук Нийв неохотно се засмя.
— На Сал страшно ще му хареса онова, което Етел е написала за „Пасифик рийф луук“ — каза тя, — но не съм сигурна за останалото. Толкова много е лъгал, че се е самоубедил, че е роден в Рим и майка му е била папска графиня. От друга страна, като се има предвид онова, което каза по-миналата вечер, той очаква нещо подобно. Всички в днешно време се жалват колко трудно е било на родителите им. Той вероятно ще открие с какъв кораб са заминали неговите за Елис Айлънд35 и ще накара да му направят макет.
След като приключваше с темата за важните моменти в модата — такива, каквито ги виждаше тя, Етел преминаваше в статията си към дизайнерите, които „не могат да различат копче от илик“ и наемат талантливи млади хора, за да планират и осъществяват модните им линии; разкриваше конспирацията между дизайнерите, с цел лесна печалба, и опитите им на всеки няколко години да обръщат модата с главата надолу, дори ако това означаваше да обличат възрастните вдовици като танцуващи канкан момичета; осмиваше глупавите им последователки, които се изръсваха с по три-четири хиляди долара за костюми, ушити от по-малко от два ярда36 габардин.
После Етел насочваше хапливостта си към Гордън Стюбър:
„Пожарът в «Трайенгъл Шъртуейст къмпани» през 1911 година обръща вниманието на обществеността към ужасяващите условия, при които работят шивашките работници. Благодарение на Международния профсъюз на шивачките, МПСШ, модната индустрия се превръща в бизнес, където талантливите хора могат да си докарват прилични доходи. Но някои производители са намерили начин да увеличат печалбите си за сметка на безпомощните. Новите незаконни цехове се намират в Южен Бронкс и в Лонг Айлънд сити. Незаконните имигранти, повечето от които са още деца, работят за мизерни надници, защото нямат зелени карти и се страхуват да протестират. Кралят на тези производители мошеници е Гордън Стюбър. Много, много повече за Стюбър ще има в една бъдеща статия, но, запомнете, хора, всеки път, когато си облечете някой от костюмите му, помислете си за детето, което го е ушило. То вероятно не може да си позволи дори прилична храна.“
Статията завършваше с хвалебствен химн за „Нийвс плейс“ и Нийв Кърни, която бе започнала разследването около Гордън Стюбър и бе изхвърлила дрехите му от магазина си.
Нийв прочете набързо останалата част от написаното за нея, после остави листата.
— Отделила е място на всички значителни дизайнери в бизнеса! Може да се е уплашила и да е решила да изчезне, докато нещата не се уталожат. Започвам да се чудя.
— Дали Стюбър не може да съди и нея, и списанието? — попита Юджиния.
— Истината е най-добрата защита. Очевидно имат всички необходими доказателства. Онова, което наистина ме убива, е, че въпреки всичко това, Етел купи един от костюмите му последния път, когато беше тук — онзи, който пропуснахме да върнем.
Телефонът иззвъня. Миг по-късно се обади телефонистката.
— Мистър Кемпбъл те търси, Нийв.
Юджиния вдигна поглед.
— Трябва да видиш изражението си — събра остатъците от сандвичите в хартиената опаковка, както и чашките от кафе и ги изхвърли в кошчето.
Нийв изчака вратата да се затвори, преди да вдигне слушалката. Опита се да звучи нормално, докато казваше:
— Нийв Кърни — с ужас осъзна, че е задъхана.
Джек пристъпи направо към въпроса.
— Нийв, можеш ли да вечеряш с мен довечера? — не изчака отговор. — Смятах да ти кажа, че у мен са някои от бележките на Етел Лемстън и че можем да ги прегледаме заедно, но истината е, че искам да те видя.