Нийв смутено си даде сметка, че сърцето й бие лудешки. Уговориха се да се срещнат в „Карлайл“ в седем часа.
Останалата част от следобеда мина много натоварено. В четири часа Нийв излезе в търговската част на магазина и започна да приема клиенти. Всички бяха нови. Младо момиче, което не можеше да е на повече от деветнадесет години, си купи рокля за коктейл за деветстотин долара. Беше много настоятелна Нийв да й помогне при избора.
— Знаете ли — довери й тя, — моя приятелка работи в „Кънтемпъръри уомън“ и е видяла една статия, която ще излезе в следващия брой. В нея се казва, че в малкото си пръстче вие имате повече познания за модата, отколкото повечето дизайнери на Седмо авеню, и че никога не карате хората да правят погрешен избор. Когато казах на майка си, тя ме изпрати тук.
Две от другите нови клиентки разказаха същото. Някой познаваше някого, който пък им беше разказал за статията. В шест и половина Нийв с облекчение сложи на вратата надписа „Затворено“.
— Започвам да си мисля, че е по-добре да спрем да обвиняваме бедната Етел — рече тя. — Вероятно е помогнала на бизнеса ми повече, отколкото ако бях сложила реклами на всяка страница на „Уимин уеър дейли“.
След работа Дъг Браун се отби в едно квартално магазинче на път към апартамента на Етел. В шест и половина, докато превърташе ключа в ключалката, чу настойчивото звънене на телефона.
Отначало реши да не му обръща внимание, както беше правил цяла седмица. Но когато продължи да звъни неуморно, той размисли. Етел наистина не обичаше някой да вдига телефона й, но след цяла седмица не беше ли логично, че може би се опитваше да се свърже с него?
Остави торбата с продукти в кухнята. Дрезгавото дрънчене продължи. Накрая вдигна слушалката.
— Ало?
Гласът от другата страна на линията беше неясен и гърлен.
— Трябва да говоря с Етел Лемстън.
— Няма я. Аз съм й племенник. Дай предам ли нещо?
— Сто на сто. Кажи на Етел, че бившият й съпруг дължи много пари не на когото трябва и не може да се издължи, докато й плаща. Ако не остави Сиймъс на мира, те ще й дадат добър урок. Кажи й, че може да й бъде доста трудничко да пише на машината със счупени пръсти.
Чу се изщракване и линията замря.
Дъг постави слушалката върху вилката и се отпусна на дивана. Усещаше потта по челото и под мишниците си. Сви длани, за да им попречи да треперят.
Какво трябваше да направи? Дали обаждането представляваше истинска заплаха, или беше номер? Не можеше да го отмине ей така. Не искаше и да се обажда в полицията. Можеха да започнат да задават въпроси.
Нийв Кърни.
Тя се безпокоеше за Етел. Щеше да й каже за обаждането. Той щеше да е уплашеният, загрижен роднина, търсещ съвет. Така, независимо дали заплахата беше блъф или истинска, той щеше да се е погрижил за себе си.
Юджиния заключваше кутиите с изящните, направени от нескъпоценни метали бижута, когато телефонът в магазина иззвъня. Тя вдигна слушалката.
— За теб е, Нийв. Някой, който звучи ужасно разстроен.
Майлс! Нов сърдечен пристъп? Нийв се втурна към телефона.
— Да?
Но беше Дъглас Браун, племенникът на Етел Лемстън. В гласа му не се долавяше обичайното саркастично нахалство.
— Мис Кърни, имате ли някаква представа къде мога да се опитам да открия леля си? Току-що се прибрах в апартамента й и телефонът звънеше. Някакъв тип ми каза да я предупредя, че Сиймъс — това е бившият й съпруг, дължи много пари и не може да се издължи, докато плаща на нея. Ако не оставела Сиймъс на мира, щели да й дадат добър урок. Щяло да й бъде трудничко да пише на машината със счупени пръсти, каза ми той.
Дъглас Браун почти ревеше:
— Мис Кърни, трябва да предупредим Етел.
Когато затвори, Дъг знаеше, че е взел правилното решение. Следвайки съвета на дъщерята на бившия полицейски комисар, сега той щеше да се обади в полицията и да докладва за заплахата. В очите на ченгетата той ще бъде приятел на семейство Кърни.
Тъкмо се протягаше към телефона, когато той отново иззвъня. Този път го вдигна без колебание.
Търсеха го от полицията.
В петък Майлс Кърни гледаше да изчезне, когато това бе възможно. Люк, жената, която много отдавна им чистеше, беше в апартамента целия ден, миеше и полираше, минаваше с прахосмукачката и търкаше с четка.
Когато Люк пристигна със сутрешната поща в ръка, Майлс се оттегли в кабинета. Отново имаше писмо от Вашингтон, в което го притискаха да приеме поста шеф на Агенцията за борба с наркотиците.