Докато работеше, Рут осъзна, че трябва да се отърве от камата.
Отхвърли всички възможни места. Пещта за горене на смет? Ами ако полицията провереше боклука на сградата? Не искаше да я хвърли в някоя кофа на улицата. Можеха да я следят и ченгетата да я извадят оттам.
В десет часа се обади на Сиймъс и отрепетира с него какво трябваше да каже, ако го разпитват.
Не можеше да се бави повече. Трябваше да реши какво да прави с камата. Извади я от чантата си, изми я с вряла вода и я изтърка с препарат за почистване на медни предмети. Въпреки това й се струваше, че лепне — лепне от кръвта на Етел. Не изпитваше никаква жалост към нея. Единственото, което имаше значение, беше да опази бъдещето на момичетата неопетнено.
Погледна с омраза камата. Сега изглеждаше чисто нова. Една от онези шантави индиански вещи с остри като бръснач остриета, с пищна дръжка, украсена със сложен червено-златист мотив. Вероятно скъпа.
Чисто нова.
Разбира се. Толкова беше просто. Толкова лесно. Знаеше къде точно да я скрие.
В дванадесет часа Рут влезе в „Прам енд Син“, магазин за индиански предмети на изкуството на Шесто авеню. Тръгна от витрина на витрина, спирайки се пред щандовете и надничайки в кошниците с дрънкулки. Накрая откри онова, което търсеше — голяма кошница с ножове за писма. Дръжките им бяха евтини копия на мотива от антиката на Етел. Взе бавно един. Както си спомняше, той донякъде напомняше камата, която носеше.
Извади камата на Етел от чантата си и я пусна в кошницата, после разбута съдържанието й, докато не се увери, че оръжието, с което е била убита Етел, е най-долу в купчината.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита продавачът.
— О… да. Просто… Искам да кажа, че бих искала да видя подносите за вино.
— Те са на трети щанд. Ще ви покажа.
В един часа Рут се върна в апартамента. Направи си чай и зачака сърцето й да спре да препуска. Дано никой не я открие там, помоли се тя. Никога, никога…
След като Нийв тръгна за магазина си, Майлс изпи още една чаша кафе и се замисли над факта, че Джек Кемпбъл щеше да дойде заедно с тях в Роклънд Каунти. Инстинктивно беше харесал Джек и с горчивина си даде сметка, че години наред бе карал Нийв да не се придържа към мита за любов от пръв поглед. Господи, помисли си той, възможно ли е чудото наистина да става два пъти?
В десет без петнадесет се настани в мекото кожено кресло и започна да наблюдава предаваното от телевизионните камери грандиозно зрелище, което представляваше погребението на Ники Сепети. Коли с цветя, три, от които буквално преливаха от скъпи венци, вървяха пред катафалката към църквата „Сейнт Камила“. Други взети под наем лимузини превозваха опечалените и онези, които се преструваха, че жалеят. Майлс знаеше, че патрулите на ФБР, прокуратурата и полицията бяха там, записваха номерата на частните коли и фотографираха лицата на влизащите в църквата хора.
Вдовицата на Ники бе съпровождана от един едър мъж на около четиридесет години и една по-млада жена, чиято черна шапка скриваше по-голямата част от лицето й. И тримата бяха с тъмни очила. Синът и дъщерята не искат да бъдат разпознати, реши Майлс. Знаеше, че и двамата се бяха дистанцирали от приятелите на Ники, Умни деца.
Репортажът продължи и вътре в църквата. Майлс намали звука и, хвърляйки по едно око на картината, тръгна към телефона. Хърб беше в кабинета си.
— Видя ли „Нюз“ и „Поуст“? — попита Хърб. — Наистина отразяват обширно убийството на Етел Лемстън.
— Прегледах ги.
— Все още вниманието ни е насочено към бившия й съпруг. Ще видим какво ще покаже претърсването на апартамента. Онзи скандал, който съседката е чула миналия четвъртък, може да е завършил с убийство. От друга страна, може да я е изплашил достатъчно, за да я накара да изчезне от града и после да я е проследил. Майлс, учил си ме, че всеки убиец остава визитната си картичка. Ще открием тази.
Разбраха се Нийв да се срещне с детективите от отдел „Убийства“ на Двадесето районно в апартамента на Етел в неделя следобед.
— Обади ми се, ако откриете нещо интересно в Роклънд Каунти — каза Хърб. — Кметът иска да обяви случая за приключен възможно най-бързо.
— Нещо ново около кмета? — попита сухо Майлс. — Ще се чуем, Хърб.
Майлс увеличи звука и започна да гледа как свещеникът благославяше тленните останки на Ники Сепети. Изнесоха ковчега от църквата, докато хорът пееше „Не се страхувай“. Майлс се заслуша в думите: „Не се страхувай, аз съм с теб винаги“. Ти беше с мен денонощно седемнадесет години, копеле такова, помисли си той, докато носещите тежкия махагонов ковчег сгънаха одеялото и го вдигнаха на раменете си. Може би, когато се уверя, че гниеш в земята, ще се освободя от теб.