Вдовицата на Ники стигна края на църковните стъпала, после рязко се обърна, отдалечи се от сина и дъщеря си и отиде при най-близкия телевизионен коментатор. Когато лицето и се появи на екрана — уморено и примирено, тя каза:
— Искам да направя изявление. Много хора не одобряват бизнеса на мъжа ми, нека почива в мир. Изпратиха го в затвора заради това. Но го задържаха там още много години заради престъпление, което не е извършил. На смъртното си ложе Ники ми се закле, че няма нищо общо с убийството на съпругата на полицейския комисар Кърни. Мислете за него, каквото искате, но не и като за човек, отговорен за тази смърт.
Докато се връщаше при децата си, я засипаха с въпроси, на които тя не отговори. Майлс изключи телевизора. Лъжец до края, помисли си той. Но докато дърпаше вратовръзката си и я завързваше с бързи, механични движения, той осъзна, че за първи път семената на съмнението покълват в ума му.
След като научи, че тялото на Етел Лемстън е било открито, Гордън Стюбър започна трескаво да действа. Нареди да опразнят последния му незаконен цех в Лонг Айлънд сити и да предупредят незаконните работници за последствията, ако решат да говорят пред полицията. После се обади в Корея, за да отмени очакваната пратка от един от заводите му там. Като научи, че тя вече се товари на летището, той хвърли телефона по стената със свирепо отчаяние. После, насилвайки се да мисли разумно, се опита да определи размерите на щетите. Какви доказателства имаше Лемстън и доколко блъфираше? И как можеше да се справи със статията й?
Въпреки че беше събота, Мей Евънс, дългогодишната му секретарка, бе дошла, за да навакса картотекирането. Съпругът на Мей беше алкохолик, подрастващото й дете вечно забъркваше каши. Поне половин дузина пъти Гордън бе плащал, за да не го съдят. Можеше да се разчита на дискретността й. Сега помоли Мей да дойде в кабинета му.
С възстановено спокойствие той я разгледа: подобна на пергамент кожа, която вече започваше да се сбръчква, неспокойни, наведени надолу очи, нервно, угодническо поведение.
— Мей — рече той, — вероятно си чула за трагичната смърт на Етел Лемстън?
Мей кимна.
— Мей, Етел дойде ли тук една вечер преди около десетина дни?
Мей го погледна, за да разбере какво очакваше.
— Една вечер работих малко по до късно. Всички, освен вас, си бяха тръгнали. Мисля си, че видях Етел да влиза и вие я изгонихте. Греша ли?
Гордън се усмихна.
— Етел не е идвала, Мей.
Тя кимна.
— Разбирам — отвърна. — Приехте ли обаждането миналата седмица? Искам да кажа, че мисля, че я свързах, но вие бяхте прекалено ядосан и й затворихте телефона.
— Никога не съм приемал обаждането й — Гордън взе ръката на Мей, по която изпъкваха вените, в своята и леко я стисна. — Аз си спомням, че отказах да говоря с нея, отказах да се видя с нея и нямах представа какво смята да пише за мен в статията си.
Мей отдръпна ръката си от неговата и отстъпи от бюрото му. Загубилата й блясък кестенява коса беше настръхнала.
— Разбирам, сър — каза тихо тя.
— Добре. Затвори вратата, като излизаш.
Също като Майлс, и Антони де ла Салва гледаше по телевизията погребението на Ники Сепети. Сал живееше в един скъп апартамент на най-горния етаж на Сентръл парк-сауд — в „Тръмп парк“ — луксозната сграда с апартаменти, подновена от Доналд Тръмп за много богатите. Апартаментът му, мебелиран от най-известния нов дизайнер по интериора с мотиви от „Пасифик рийф луук“ имаше зашеметяващ изглед към Сентръл парк. След развода си с последната си жена Сал беше решил да живее само в Манхатън. Повече никакви досадни къщи в Уестчестър или Кънектикът, или на Лонг Айлънд, или на Палисейдс. Харесваше му възможността да може да излезе по всяко време на нощта и да намери отворен някой хубав ресторант. Обичаше премиерите в театъра и елегантните партита, на които можеше да бъде познат от хората, които имаха някакво значение. „Остави предградията на селяндурите“ — беше станало негово мото.
Сал беше облечен с един от последните си модели: светлокафяв велурен панталон и подходящо сако а ла Айзенхауер. Тъмнозелените маншети и тъмнозелената яка завършваха спортния му вид. Модните критици не бяха много ласкави към последните му две важни колекции, но неохотно бяха похвалили мъжките му дрехи. Разбира се, истинските почести в модната индустрия се пазеха за модистите, които правеха революции в женската мода. И независимо какво казваха или не казваха за колекциите му, те все още го наричаха един от водещите модисти на двадесети век, създателят на „Пасифик рийф луук“.