Джек хвана ръката й, докато излизаха от стаята.
— Добре ли си?
Нийв поклати глава.
— Нещо ми убягва.
Един от детективите я чу. Подаде й визитката си.
— Обаждайте се по всяко време.
Тръгнаха към изхода на прокуратурата. Майлс беше отпреди си говореше с областния прокурор. Сребристобялата му коса беше с цяла глава над тъмнокестенявата й, къса прическа. Миналата година кашмиреното му палто висеше отпуснато на раменете му. След операцията изглеждаше блед и повехнал. Сега раменете му отново изпълваха палтото. Крачеше твърдо и уверено. А тук беше в стихията си. Полицейската работа бе онова, което имаше смисъл за него, за живота му. Нийв се хвана, че се моли нищо да не му попречи да приеме онази работа във Вашингтон.
Стига да работи, ще доживее до сто години, помисли си тя. Имаше една откачена поговорка: „Ако искаш да си щастлив една година, спечели от лотарията. Ако искаш да си щастлив цял живот, обичай онова, което правиш.“
Любовта към работата му поддържаше Майлс след смъртта на майка й.
А сега Етел Лемстън бе умряла.
Детективите бяха останали, когато те си тръгнаха, за да сгънат дрехите, станали саван за Етел, дрехите, които Нийв знаеше, че някой ден отново щяха да бъдат показани при процеса. Видяна за последен път с…
Майлс беше прав. Беше абсолютна глупачка да дойде на това място, облечена като дъска за игра на дама, с тези идиотски обици, поклащащи се леко. Нийв изпита благодарност, че не беше свалила качулката на черната пелерина, която прикриваше странния й тоалет. Една жена беше умряла. Не лесна жена. Не и обичана. Но много интелигентна жена, която отчаяно се опитваше да контролира нещата, така, както ги разбираше, и която искаше да изглежда добре, но нямаше нито времето, нито усета да се грижи за себе си в света на модата.
Мода. Точно така. Имаше нещо в тоалета, с който беше облечена…
Нийв усети как през тялото й премина тръпка. Джек Кемпбъл сякаш също го почувства. Изведнъж ръката му хвана нейната.
— Ти я обичаше, нали? — попита той.
— Много повече, отколкото осъзнавах.
Стъпките им отекнаха до дългия коридор. Мраморът беше стар и износен, пукнатините по него приличаха на прозиращи под кожата вени.
Югуларната вена на Етел. Шията на Етел беше толкова тънка. Но без бръчки. На шестдесет издайническите знаци на старостта започват да личат при повечето жени.
„Шията остарява първа.“ Нийв помнеше, че Рената го казваше, когато някой производител се опитваше да я убеди да купи дрехи с дълбоки деколтета с номера като за зрели жени.
Бяха до изхода на прокуратурата. Областният прокурор и Майлс се споразумяваха, че Манхатън и Роклънд Каунти ще си сътрудничат тясно в разследването.
— Би трябвало да си държа устата затворена — рече Майлс. — Става ми все по-трудно да помня, че вече не съм шеф на Първо полицейско управление.
Нийв знаеше какво трябва да каже и вътрешно се помоли да не прозвучи смешно.
— Чудя се… — Областният прокурор, Майлс и Джек зачакаха. Започна отново: — Чудя се дали не е възможно да говоря с жената, която е открила тялото на Етел. Не знам защо, но просто чувствам, че трябва — преглътна буцата в гърлото си.
Усети очите им да я гледат изучаващо.
— Мисис Конуей даде пълни показания — каза бавно Мира Брадли. — Можете да ги видите, ако желаете.
— Бих искала да говоря с нея. — „Не ги оставяй да те попитат защо“, помисли си отчаяно Нийв. — Просто трябва.
— Дъщеря ми е причината Етел Лемстън да бъде идентифицирана — рече Майлс. — Ако иска да разговаря с тази свидетелка, мисля, че трябва да го направи.
Вече беше отворил вратата и Мира Брадли потръпна от студения априлски вятър.
Повече прилича на март — отбеляза тя. — Вижте, изобщо не възразявам. Можем да се обадим на мисис Конуей и да видим дали си е вкъщи. Смятам, че ни е казала всичко, което знае, но може би ще изникне още нещо. Изчакайте малко.
След известно време тя се върна.
— Мисис Конуей си е вкъщи. С готовност ще разговаря с вас. Тук са адресът и упътванията. — Тя се усмихна на Майлс — усмивката на две професионални ченгета. — Ако случайно си спомни, че е видяла добре човека, убил Лемстън, обадете ни се незабавно. Окей?
Кити Конуей бе запалила камината в библиотеката и сините огнени езичета на горящите цепеници образуваха пирамидални сенки.
— Кажете, ако ви е прекалено топло — каза извинително. — Просто от момента, в който докоснах ръката на онази нещастна жена, все имам чувството, че ми е студено — спря смутена, но трите чифта очи, които я гледаха, изразяваха разбиране.