Защо беше облякла тази в бяло и синьо?
— Какво има, Нийв? — настоя Майлс.
— Вероятно нищо. Просто се учудвам, че е облякла тази блуза с този костюм. Не си отиват.
— Нийв, нали каза на полицаите, че познаваш тоалета и на кой дизайнер е?
— Да, на Гордън Стюбър. От неговия склад е.
— Съжалявам, но не разбирам — Майлс се опита да прикрие раздразнението си.
— Аз мисля, че разбирам — Кити наля горещ чай в чашата на Нийв. — Изпийте това — заповяда й. — Изглеждате зле. — Погледна право към Майлс. — Ако съм права, Нийв казва, че Етел не би комбинирала тоалета, с който беше намерена, по този начин.
— Знам, че не би решила да се облече така — рече Нийв. Погледна право в невярващите очи на Майлс.
— Очевидно тялото й е било преместено. Има ли някакъв начин да се установи дали някой не я е преоблякъл, след като е умряла?
Дъглас Браун беше наясно, че от отдел „Убийства“ смятаха да получат разрешително за обиск на апартамента на Етел. Въпреки това получи шок, когато те пристигнаха с него. Група от четирима детективи се събра в апартамента. Гледаше ги как покриват с някакъв прах повърхностите, как чистят с прахосмукачка килимите, подовете и мебелите, внимателно запечатвайки и надписвайки найлоновите пликчета, в които събираха праха, фибрите и частиците, докато щателно разглеждаха и душеха малкото ориенталско килимче до бюрото на Етел.
След като беше видял тялото на леля си на плота в моргата, Дъг непрекъснато усещаше гадене, което нелепо му напомняше за единственото пътуване с лодка, което някога беше предприемал, и каква ужасна морска болест го беше нападнала. Етел беше покрита с чаршаф, увит около лицето й като забрадка на монахиня, така че поне не му се наложи да гледа гърлото й. За да не мисли за него, той се концентрира върху мораво жълтата подутина на бузата й. После кимна с глава и се втурна към тоалетната.
Цяла нощ бе лежал буден в леглото на Етел, опитвайки се да реши какво да прави. Можеше да каже на полицията за Сиймъс, за отчаяния му опит да престане да плаща издръжката. Но жена му Рут щеше да се раздрънка за него. По челото му изби студена пот, когато осъзна колко глупаво беше постъпил, отивайки в банката онзи ден и настоявайки да получи теглената сума в стодоларови банкноти. Ами ако полицията откриеше това?
Преди детективите да дойдат, се измъчваше от въпроса дали да остави банкнотите скрити из апартамента. Ако ги нямаше, кой можеше да каже дали Етел не ги беше изхарчила всичките?
Някой щеше да знае. Онова откачено момиче, което беше дошло да чисти, можеше да е забелязало онези, които беше сложил обратно.
Накрая Дъглас реши да не прави абсолютно нищо. Щеше да остави ченгетата да открият банкнотите. Ако Сиймъс или жена му се опитаха да го изобличат, той щеше да ги нарече лъжци. Успокоен донякъде от тази мисъл, се зарея в бъдещето. Сега този апартамент беше негов. Парите на Етел бяха негови пари. Щеше да се отърве от всички онези глупави дрехи и аксесоари. А си отива с А, Б си отива с Б. Може би щеше да ги опакова точно по този начин и да ги изхвърли в кофите за смет. Мисълта го накара да се усмихне мрачно. Но нямаше защо да става прахосник. Всичките пари, които Етел харчеше за дрехи, не биваше да отиват на боклука. Щеше да намери добър магазин за дрехи втора употреба и да ги продаде.
Когато се облече в събота сутринта, той умишлено избра тъмносин панталон и жълтокафеникава спортна риза с дълъг ръкав. Искаше да внушава впечатлението за сподавена мъка. Безсънието беше образувало тъмни кръгове под очите му. Днес това беше само за добро.
Детективите прегледаха бюрото на Етел. Гледаше ги как отварят папката, на която пишеше „Важно“. Завещанието. Все още не беше решил дали да признае, че знае за него. Детективът свърши с четенето му и го погледна.
— Виждал ли сте това? — попита той грубо.
Дъглас взе импулсивно решението си.
— Не. Това са документи на леля ми.
— Никога ли не е обсъждала завещанието си с вас?
Дъглас успя да се усмихне унило.
— Тя много се шегуваше. Казваше, че ако може да ми завещае само издръжката си, ще съм осигурен за цял живот.
— Значи не знаете, че ви е оставила внушителна сума пари?