Дени знаеше какво означава това. Нямаше да го оставят жив, за да не използва това, че знаеше за убийството като начин да се пазари за по-малка присъда. Освен това искаше и останалата част от парите.
Внимателно започна да осъществява плана си. Отиде до ъгловата аптека и кашляйки започна да задава въпросите си, като помоли аптекаря да му предложи някакво лечение. Като се върна в хотела, умишлено се заговори с глупавата стара кучка, която живееше през две врати от него и винаги се стараеше да се сприятелят. След пет минути излезе от стаята, й с очукана чаша ужасно миришещ чай.
— Ще излекува всичко — каза му тя. — Ще мина да ви видя по-късно.
— Може би ще ми направите още чай около обяд — изхленчи Дени.
Отиде до банята, която обслужваше наемателите от втория и третия етаж, и се оплака на стария пияница, който търпеливо чакаше вратата да се отвори, че се е схванал. Пияницата отказа да му отстъпи мястото си на опашката.
Когато се върна в стаята си, Дени внимателно опакова всички опърпани дрехи, които беше използвал, докато следеше Нийв. Не можеше да е сигурен, че някой портиер с набито око няма да опише кой е висял около Шваб хауз. Дори онази дърта клюкарка с кучето. Беше го видяла добре. Дени не се съмняваше, че когато дъщерята на бившия полицейски комисар бъде премахната, ченгетата щяха да плъпнат за някаква следа.
Щеше да хвърли дрехите в близките кофи. Това беше лесно. Трудната част беше да проследи Нийв Кърни от магазина й до Седмо авеню. Но беше измислил начин. Имаше нов сив анцуг. Никой наоколо не го беше виждал облечен с него. Имаше и пънкарска перука, и широки космонавтски очила. В този екип ще прилича на куриерите, кръстосващи града на велосипеди и блъскащи се в хората. Ще вземе голям кафяв плик и ще чака Нийв да излезе. Вероятно тя щеше да отиде до модния център с такси. Ще я последва с друго такси. Ще разкаже на шофьора измишльотината, че са откраднали велосипеда му и че онази жена трябва да получи документите, които й носи.
Беше чул със собствените си уши Нийв да се уговаря за един и половина с една от онези богати кучки, които можеха да си позволят да харчат много пари за дрехи.
Нямаше да има значение, ако таксиметраджията събере две и две, след като Кърни бъдеше премахната. Щяха да търсят човек с пънкарска прическа.
Приготвил плана си, Дени мушна вързопа стари дрехи под продъненото легло. Каква дупка, помисли си той, докато гледаше малката стаичка. Гъмжаща от хлебарки. Смрадлива. Бюро, което не беше нищо повече от щайга за портокали. Но след като свършеше работата и вземеше другите десет хиляди, щеше да изчака само да мине изпитателният му срок и после щеше да изчезне. Човече, как само щеше да изчезне.
През останалата част от сутринта Дени често ходеше до тоалетната, оплаквайки се от болките си на всеки, който искаше да го слуша. По пладне старата вещица, която живееше надолу по коридора, потропа на вратата му и му подаде втора чаша чай и корав геврек. Отново започна да ходи до тоалетната и стоеше зад заключената врата, опитвайки се да не диша отвратителните миризми и карайки останалите да чакат, докато не започнаха да се чуват оплаквания и протести.
В един без петнадесет се измъкна навън и каза на стария пияница:
— Мисля, че се чувствам по-добре. Ще взема да поспя.
Стаята му беше на втория етаж и гледаше към една малка уличка. Краят на стръмния покрив надвисваше над долните етажи. Минути след като се беше преоблякъл в сивия анцуг и беше сложил перуката и нагласил очилата, той хвърли торбата с просяшките дрехи на уличката и се спусна долу.
Пъхна вързопа дълбоко в пълните с плъхове кофи зад блока на Сто и осма улица, хвана метрото до Лексингтън и Осемдесет и шеста, купи си голям кафяв плик и пастели, написа на плика „Спешно“ и зае позиция срещу „Нийвс плейс“.
В десет часа в понеделник сутринта корейски товарен самолет, полет 771, получи разрешение за кацане на летище „Кенеди“. Камионите на „Гордън Стюбър текстайлс“ чакаха, за да натоварят кашоните с рокли и спортно облекло и да ги откарат в складовете на Лонг — Айлънд сити; складове, които не бяха отбелязани никъде в документацията на компанията.
Имаше и други, които чакаха пратката: служители на закона, даващи си сметка, че ще направят един от най-големите удари върху наркобизнеса за последните десет години.
— Дяволска идея — отбеляза единият, докато чакаше на пистата в униформа на механик. — Виждал съм да пъхат наркотици в мебели, в кукли „Кюпи“, в каишки на кучета, в бебешки пелени, но никога в дрехите на дизайнер.