Самолетът направи кръг, приземи се и спря пред хангара. След миг летището гъмжеше от федерални агенти.
Десет минути по-късно първият кашон беше отворен. Шевовете на прекрасно ушито ленено сако бяха разпрани. Чист, неразмесен хероин се изсипа в найлоновото пликче, което шефът на операцията държеше отворено.
— Исусе Христе — каза той със страхопочитание, — сигурно само в тази кутия има два милиона долара. Кажи им да арестуват Стюбър.
В 9.40 сутринта федералните служители нахлуха в офиса на Гордън Стюбър. Секретарката му се опита да им прегради пътя, но бе решително отстранена. Стюбър изслуша с ледена физиономия предупреждението „Миренда“, което му прочетоха. Без следа от видимо вълнение наблюдава как стягат китките му в белезници. Вътрешно кипеше от гняв — смъртоносен, див гняв, и обектът беше Нийв.
Докато го извеждаха, спря да поговори с хлипащата си секретарка.
— Мей — каза й той, — по-добре отмени всичките ми ангажименти. Не забравяй.
Изражението в очите й му даде да разбере, че схваща за какво става дума. Тя нямаше да спомене, че преди дванадесет дни, в сряда вечерта, Етел Лемстън беше нахлула в офиса му и му беше казала, че е наясно относно онова, с което се занимава.
В неделя вечерта Дъглас Браун не спа добре. Докато се въртеше неспокойно върху фините хасени чаршафи на Етел, той я сънуваше — откъслечни сънища, в които Етел размахваше чаша „Дон Периньон“ в „Сан Доменико“: „Пия за нищожеството Сиймъс“. Сънища, в които Етел му казваше: „Колко си открадна този път?“. Сънища, в които полицията идваше да го прибере.
В десет часа в понеделник сутринта му се обадиха от отделението за съдебна медицина в Роклънд Каунти. Като най-близък роднина го попитаха за плановете му за тленните останки на Етел Лемстън. Дъг се опита да звучи загрижен.
— Желанието на леля ми беше да я кремират. Можете ли да ме посъветвате какво трябва да направя?
Всъщност Етел беше казала нещо за това да бъде погребана при родителите си в Охайо, но щеше да е много по-евтино да изпрати дотам урна, вместо ковчег.
Дадоха му името на една погребална агенция. Жената, която се обади, беше сърдечна и внимателна и попита за това кой ще поеме разноските. Дъг обеща отново да й се обади и се свърза със счетоводителя на Етел. Той бе отсъствал през уикенда и едва сега беше чул ужасната новина.
— Бях свидетел на завещанието на мис Лемстън — каза счетоводителят. — Имам копие от оригинала. Тя много ви обичаше.
— Аз също много я обичах — Дъг затвори. Все още му трябваше време да свикне със съзнанието, че е богат човек. Богат, поне по собствените си стандарти.
Само да не се прецака всичко, помисли си той.
Инстинктивно очакваше ченгетата, но въпреки това рязкото потропване на вратата и поканата да отиде в управлението за разпит го изнервиха.
В районното се изненада, когато му прочетоха предупреждението „Миренда“.
— Сигурно се шегувате.
— Трябва да бъдем много предпазливи — отвърна успокояващо детектив Гомез. — Запомни, Дъг, не си длъжен да отговаряш на въпросите ни. Можеш да се обадиш на адвокат. А можеш и да престанеш да отговаряш, когато пожелаеш.
Дъг си помисли за парите на Етел; апартамента на Етел; сладурчето в службата му, което го гледаше с широко отворени очи; да напусне работа; да каже „сбогом“ на оная отрепка, прекия си началник. Зае предпазлива позиция.
— Напълно съм съгласен да отговарям на всякакви въпроси.
Първият, зададен от детектив О Брайън, го накара трескаво да затърси изход.
— Миналия четвъртък си отишъл в банката и си изтеглил четиристотин долара, които си взел в стодоларови банкноти! Няма защо да го отричаш, Дъг. Проверихме го. Това са парите, които намерихме в апартамента, нали, Дъг? Сега, защо ти е било да ги слагаш там, след като ни каза, че леля ти винаги е намирала парите, които те е обвинявала, че си взел.
Майлс спа от полунощ до пет и половина. Като се събуди, разбра, че няма шанс отново да заспи. Нямаше нещо, което да мразеше повече от това да лежи в леглото, разчитайки на възможността отново да се озове в ръцете на Морфей. Стана, взе халата си и отиде в кухнята.
Докато пиеше чаша прясно сварено кафе без кофеин, той си спомни стъпка по стъпка събитията от седмицата. Първоначалното му чувство за успокоение, което се дължеше на смъртта на Ники Сепети, постепенно изчезваше. Защо?
Огледа подредената кухня. Миналата вечер бе одобрил начина, по който Джек Кемпбъл беше помогнал на Нийв в разчистването. Майлс леко се усмихна, спомняйки си за собствения си баща. Страхотен човек. „Самият той“, казваше майка му, когато говореше за него. Но Бог е свидетел, татко никога не е отнасял дори една чиния до мивката, нито се е занимавал с деца, нито е почиствал с прахосмукачка. Днес младите съпрузи бяха различни. И разликата беше в тяхна полза.