— Ти си нов Антони де ла Салва — каза усмихнат той на Роджит. Това беше най-високата похвала на Сал.
Роджит — с тънко лице, провиснала коса и дребно тяло, измърмори под мустак:
— Или бъдещ Майнбохер — но върна на Сал блажената му усмивка. Беше сигурен, че до две години ще има възможността да започне собствен бизнес. Беше се борил с нокти и зъби със Сал да използва миниатюри от мотива „Пасифик рийф“ в аксесоарите на новата колекция — шалчета, кърпички и колани, с прекрасните тропически десени и изящните мотиви, в които се отразяваха магията и мистерията на водния свят.
— Не го искам — беше му казал решително Сал.
— Все още е най-доброто нещо, което някога си направил. Това е запазената ти марка.
Когато колекцията беше завършена, Сал призна, че Роджит беше прав.
Беше три и половина, когато Сал чу новината за Гордън Стюбър. И шегите. Веднага позвъни на Майлс.
— Знаеше ли, че това се готви?
— Не — отвърна Майлс раздразнително. — Не надавам ухо за всичко, което става в Първо полицейско управление. — Загриженият тон на Сал разпали постоянното усещане за приближаваща катастрофа, което го беше преследваща цял ден.
— А може би е трябвало — отвърна Сал. — Слушай, Майлс, ние всички знаехме, че Стюбър има връзки с престъпния свят. Едно е Нийв да вдигне пара заради това, че работниците му нямат зелени карти. Съвсем друго е, когато тя става косвена причина да бъдат заловени наркотици за сто милиона долара.
— Сто милиона. Не съм чул тази цифра.
— Тогава включи радиото. Секретарката ми току-що го чу. Мисълта ми е, че може би трябва да наемеш бодигард за Нийв. Погрижи се за нея! Знам, че е твое дете, но и аз претендирам за известни права.
— Имаш правата. Ще говоря с момчетата в управлението и ще помислим за това. Току-що се опитах да се свържа с нея. Вече е тръгнала за Седмо авеню. Днес е ден за покупки. Ще се отбие ли да те види?
— Обикновено идва тук. И знае, че искам предварително да види новата колекция. Страшно ще й хареса.
— Кажи й да ми се обади веднага, щом я видиш. Кажи й, че ще чакам обаждането й.
— Става.
Майлс понечи да се сбогува, после внезапно му хрумна нещо:
— Как е ръката ти, Сал?
— Не е зле. Научи ме да не бъда толкова непохватен. Което е по-важно обаче, чувствам се кофти заради книгата.
— Не се безпокой. Изсъхва. Нийв има нов поклонник, издател. Ще я занесе на реставратор.
— Няма начин. Това е мое задължение. Ще изпратя някой да я вземе.
Майлс се засмя.
— Сал, може да си добър дизайнер, но мисля, че Джек Кемпбъл е по-подходящ за тази работа.
— Майлс, настоявам.
— Дочуване, Сал.
В два часа Сиймъс и Рут Лемстън се върнаха в офиса на Питър Кенеди за полиграфския тест. Пит им беше обяснил:
— Ако се съгласите да се подложите на полицейски полиграф, ако се стигне до процес, мисля, че мога да ги уговоря да не ви подвеждат под отговорност за побой и за укриване на доказателства.
Рут и Сиймъс бяха прекарали последните два часа, обядвайки в едно малко кафене в центъра на града. И двамата не изядоха повече от няколко хапки от сандвичите, които сервитьорката остави пред тях. Поръчаха си още чай. Сиймъс наруши мълчанието.
— Какво мислиш за този адвокат?
Рут гледаше встрани.
— Не мисля, че ни вярва — обърна глава и го погледна право в очите. — Но ако казваш истината, направихме, каквото трябваше.
Тестът напомни на Рут за последната й електрокардиограма. Разликата беше, че тези жици измерваха други импулси. Специалистът на полиграфа беше официално учтив. Попита Рут за възрастта й, къде работи, за семейството й. Като заговори за момичетата, тя започна да се отпуска и в гласа й се почувства горда нотка.
— Марси… Линда… Джени…
След това последваха въпросите за посещението в апартамента на Етел, за скъсването на чека, за взимането на ножа за писма, как го беше занесла вкъщи, измила и пуснала в кошницата в индианския магазин на Шесто авеню.
Когато всичко приключи, Пит Кенеди я помоли да изчака в приемната и изпрати вътре Сиймъс. През следващите четиридесет и пет минути тя седя, смазана от страх. Загубихме контрол над живота си, помисли си. Други хора ще решават дали ще отидем на процес, в затвора.