С полузатворени, но замислени очи, О’Брайън му показа, че е съгласен.
— Мисълта ми е следната — Гомез знаеше, че е време да изложи теорията си. — Защо му е на Сиймъс да крие тялото й? Чиста случайност беше, че я намериха толкова скоро. Щеше да му се наложи да продължава да изпраща издръжката на счетоводителя й. Или защо племенникът ще крие тялото и ще къса етикетите, по които би могла да бъде идентифицирана? Ако Етел си беше изгнила необезпокоявана, щеше да му се наложи да чака седем години, за да докопа богатството й и дори тогава това щеше да му струва много пари и време в съда. Ако го е направил един от тях двамата, те щяха да искат тялото да бъде открито, нали така?
О’Брайън вдигна ръка.
— Не мисли, че тия боклуци пращят от акъл. Просто трябва да продължаваме да ги въртим на шиш, да ги изнервяме и рано или късно единият ще каже: „Не исках да го направя“. Все още залагам на съпруга. Ти искаш ли да заложиш петарка на племенника?
Гомез се отърва от принудата да направи избора си, тъй като телефонът в стаята за разпити иззвъня. Полицейският комисар искаше да види и двамата детективи в кабинета си незабавно.
Докато пътуваха с патрулната кола към управлението, и О’Брайън, и Гомез се опитаха да преценят свършеното от тях по случая. Полицейският комисар лично се интересуваше от него. Гаф ли бяха направили? Беше четири и петнадесет, когато влязоха в кабинета му.
Полицейският комисар Хърбърт Шварц слушаше дискусията. Детектив О’Брайън беше твърдо против да се усъмни дори за миг във вината на Сиймъс Лемстън.
— Сър — каза той на Хърб почтително, — през цялото време бях твърдо убеден, че бившият съпруг го е направил. Изчакайте. Дайте ми три дни да разреша случая.
Хърб беше склонен да реши в полза на О Брайън, когато секретарката му влезе. Той се извини и бързо излезе в приемната. След пет минути се върна.
— Току-що ми съобщиха — каза тихо той, — че Гордън Стюбър може да е поръчал убийството на Нийв Кърни. Ще го разпитаме веднага. Нийв вдигна шум около нелегалните му цехове и това даде начало на разследването, което доведе до разкриването на наркотиците, така че звучи смислено. Но Етел Лемстън също може да е надушила с какво се занимава. Така че сега има вероятност Стюбър да има връзка със смъртта й. Искам или да съм сигурен, че бившият й съпруг я е убил, или да го елиминирам. Съгласете със сделката, която предлага адвокатът му. И направете теста с детектора на лъжата днес.
— Но… — О’Брайън видя изражението на лицето на полицейския комисар и не довърши изречението.
Час по-късно в две отделни стаи разпитваха Гордън Стюбър, който още не беше заплатил гаранцията от десет милиона долара, и Сиймъс Лемстън. Адвокатът на Стюбър се въртеше около него, докато детектив О’Брайън изстрелваше въпросите.
— Известно ли ви е за поръчката за убийството на Нийв Кърни?
Гордън Стюбър, безупречен, въпреки часовете, прекарани в ареста и все пак разбиращ сериозността на положението си, избухна в смях.
— Сигурно се шегувате. Но каква страхотна идея.
В съседната стая Сиймъс, имащ ограничен имунитет, бе разказал историята си и сега го свързваха с полиграфа за втори път този ден. Сиймъс непрекъснато си повтаряше, че този е същият като предишния и че той беше преминал теста първия път. Но не беше същият. Твърдите, недружелюбни лица на детективите, клаустрофобично малката стая и съзнанието, че те бяха сигурни, че е убил Етел, го ужасяваха. Окуражителните коментари на адвоката му Кенеди не помагаха. Знаеше, че бе направил грешка, като се съгласи на теста.
Сиймъс едва успя да отговори на първите, лесни въпроси. Когато стигна до онази последна среща с Етел, се почувства така, сякаш отново беше там с нея и виждаше насмешливото й лице със съзнанието, че на нея й харесва страданието му и че никога няма да го освободи. Гневът се надигна в него точно както и тогава. Въпросите станаха целенасочени.
— Ударили сте Етел Лемстън.
Юмрукът му, удрящ челюстта й. Главата й отскача назад.
— Да. Да.
— Тя взе ножа и се опита да ви нападне.
Омразата в лицето й. Не, беше презрение. Знаеше, че го държи в ръцете си. Беше извикала:
— Ще накарам да те арестуват, маймуно такава.
Беше се пресегнала към ножа за писма и беше замахнала към него. Беше го измъкнал от ръката й и беше порязал лицето й, докато се боричкаха. После тя беше видяла погледа му.
— Добре, добре, не ми плащай повече издръжка.