— Като начало е достатъчно просто да бъдеш справедлив — каза Паркланд. — А справедливостта действува в две посоки — и нагоре, и надолу! — Майсторът се наведе и поглеждайки от време на време към Илъс, настойчиво продължи: — Добре, признавам, че понякога съм груб с хората на конвейера. Принуден съм да бъда такъв. Майсторът винаги е на течение. Тук горе ти и твоите хора ежедневно ни притискате и искате повече готова продукция. Искате количество и нищо друго не ви интересува. Ако забравите обаче да ни го напомните, на преден план излиза качественият контрол и вика: „Ще правите не само повече, но и по-качествени коли!“ А от другата страна са работниците, които трябва на практика да реализират всички тези изисквания. Майсторът трябва да се оправя и с тях, и с техния профсъюз… ако сгреши, а понякога и когато е прав. Това не е лека работа и човек трябва да е Твърд, а често и груб, за да издържи. Няма друг начин. Но аз не забравям и справедливостта. Никога не деля работниците на симпатични и несимпатични според цвета на кожата им. Не съм надзирател в плантация за роби, който се разхожда с камшик в ръка… Но нека се върнем на конкретния случай — според вас прегрешението ми се състои в това, че съм казал „момче“ на един чернокож работник. Но нима го карам да бере памук, нима го гоня от превозните средства за бели, нима го карам да ми лъска обувките… изобщо всички онези неща, които някои хора свързват с този епитет… Ще ви кажа и друго — ако наистина съм се изпуснал да го нарека „момче“, аз съжалявам за това и действително ще му се извиня! Но всичко това не важи за Нюкърк. Братът Нюкърк трябва да бъде уволнен. Защото ако сега, когато е посегнал без всякаква причина да удари майстора си, не получи съответното сурово наказание, всички ние можем спокойно да си забием по едно бяло знаме в задника и да кажем сбогом на дисциплината в този завод! Ето това имах предвид, когато настоявах за справедливост.
— Има логика в думите ти — призна Залески. Каква ирония на съдбата, помисли си той. Франк Паркланд действително се отнася справедливо с чернокожите работници… може би по-справедливо от всеки Друг майстор в тоя завод…
Обърна се към Илъс и попита:
— Какво ще кажеш?
Представителят на профсъюза го стрелна неприязнено иззад дебелите лупи на очилата си.
— Вече изложих становището на профсъюза, мистър Залески!
— А какво ще направите в случай, че отхвърля исканията ви и претъпя така, както иска Франк?
— Ще бъдем принудени да преминем към предвидените за подобни ситуации процедури — надуто отвьрна Илъс.
— Това е ваше право — кимна заместник-директорът. — Но тези процедури могат да се проточат месец, пък и повече. Ще се работи ли през това време?
— Естествено. Според колективния трудов договор…
— Няма нужда да ми казваш какво пише в договора! — избухна Залески. — Там черно на бяло пише, че докато траят преговорите, работата трябва да продължава! А в този момент доста от вашите членове се канят да напуснат работните си места, което е грубо нарушение на същия този договор!
За пръв път от началото на разговора Илъс загуби своята самоувереност.
— Обединеният профсъюз на автомобилните работници е против незаконните стачки… — започна той, но Залески отново го прекъсна:
— Щом е против — намесете се и спрете тази, по дяволите!
— Ще трябва да поговоря с някои от нашите хора, в случай че това, което казвате, е истина…
— От приказки полза няма и ти знаеш това не по-зле от мен! — Залески впи поглед в розовото лице па профсъюзния деятел, което бавно започна да пребледнява. Беше повече от ясно, че Илъс никак не държи да разговаря с най-радикално настроените чернокожи активисти, особено при създалото се положение.
В случаи като днешния профсъюзът изпада в изключително деликатно положение и Мат Залески прекрасно знаеше това. Ако откажат подкрепата си на черните екстремисти, неговите ръководители веднага ще бъдат обвинени в расови предразсъдъци и ще им лепнат прозвището „лакеи на управата“. И обратно — ако отидат твърде далеч в подкрепа на техните искания, могат да се окажат в твърде сериозното от правна гледна точка положение, че подкрепят незаконна стачка.
Големите босове на Обединения профсъюз на автомобилните работници — Удкок, Фрейзър, Грейтхаус, Банън — ненавиждаха незаконните стачки, тъй като репутацията им се крепеше не само върху крайна неотстъпчивост при преговорите, но и върху неспазването на колективните трудови договори и законността. Незаконните стачки обезценяваха поетите от тях задължения и намаляваха силата им при преговорите с работодателите.