— В Солидарити Хаус5 никой няма да ти каже „мерси“, ако изпуснем нещата от контрол — продължи да го обработва Залески. — Има само един начин да предотвратим стачката — да постигнем незабавно споразумение, а после да слезем в цеха и да го съобщим на хората.
— Зависи от споразумението — отвърна Илъс, но умът му явно преценяваше казаното от заместник-директора.
Мат Залески вече беше решил какво ще е то и предварително знаеше, че никоя от страните няма да бъде задоволена изцяло, включително и самият той. Какви времена настанаха, господи! Човек трябва да се прости с убежденията си, с гордостта си, само и само производството на автомобили да не секва нито за миг!
— Никой няма да бъде уволнен — рязко започна той. — Нюкърк ще се върне на работа, но от днес нататък ще използува ръцете си за работа и за нищо друго! — Очите на заместник-директора се заковаха върху лицето на Илъс. — Искам да си наясно, че при второ провинение от подобен характер Нюкърк моментално изхвръква! Нека се отбие да разменим една-две думи, преди да се върне на работа.
Лицето на профсъюзния деятел разцъфна в тържествуваща усмивка.
— А изгубеното време ще му бъде ли заплатено?
— Той още ли е в завода?
— Да.
Залески за миг се поколеба, след което неохотно кимна с глава:
— Добре, но само ако си изкара смяната до края. И никакви приказки да не чувам повече за махането на Франк! — Извърна се към Паркланд и добави: — А ти ще направиш това, което обеща. Поговори с оня младеж, обясни му, че си се изпуснал…
Франк Паркланд бавно го Изгледа и след миг стъклените стени на канцеларията се разтърсиха от яростния му глас:
— Значи контрата остава у мене, а?
— Кротко! — предупреди го Залески.
— Кротко, как ли не! — Едрият мъжага скочи на крака и заплашително се надвеси над Залески. Думите му заплющяха като камшик над бюрото, което ги разделяше: — Ти си тоя, дето я кара кротката! И знаеш ли защо? Защото си един проклет страхливец, който не смее да застане на страната на истината!
Лицето на Залески потъмня от притока на кръв и той на свой ред прогърмя:
— Стига! Няма да търпя подобни приказки, ясно ли ти е?
— Ясно ми е! — язвително отвърна Паркланд. — Само че това, дето ми е ясно, хич не ми харесва!
— А може би предпочиташ да те уволня?
— Май това ще е най-доброто! — отвърна майсторът. — Може пък на друго място да се намери по-чист въздух!
За миг настъпи тишина, после Залески примирително изръмжа.
— Едва ли. Има дни, в които навсякъде смърди.
С цената на големи усилия Мат Залески успя да се овладее. Прекрасно знаеше, че няма да уволни Паркланд, защото това би означавало да извърши още една несправедливост, а и добрите майстори не се срещат на всяка крачка. Въпреки заканите си Паркланд също не би напуснал по собствено желание. Залески беше сигурен в това, тъй като преди известно време случайно подочу, че майсторът изплаща къща и не може да си позволи прекъсване на вноските. Пък и едва ли с един замах би зачеркнал всичко, което е постигнал в тази компания с цената на дългогодишен упорит труд.
Но в първия миг обвинението на Паркланд го жегна. В продължение на цяла секунда заместник-директорът се бореше с желанието да му кресне, че когато той, Франк Паркланд, е бил сополив хлапак на десетина години, Мат Залески е извършвал рисковани бойни полети над Европа, без да знае кога, в кой миг някое остро парче германски снаряд ще се вреже в корпуса на самолета и ще превърне лицето, гърлото и вътрешностите му в кървава каша, а неговият „Б-17Ф“ стремително ще се насочи към земята от двайсет и пет хиляди фута височина подобно на много английски бомбардировачи, намерили гибелта си пред очите на безпомощните техни другари… Помисли още веднъж, преди да ме обвиняваш в страхливост синко! И никога не забравяй, че не ти, а аз съм човекът, който с цената на всичко трябва да се бори срещу спирането на производствения процес, без да държи сметка за нещата, които трябва да преглъща!
Разбира се, Мат Залески не каза нищо подобно. Прекрасно разбираше, че това, което току-що му мина през ума, се е случило много отдавна и днес вече не означава нищо; че по един объркващ начин хората са променили своите идеи и ценности. А знаеше и друго — страхът има много лица, ето защо в думите на Франк Паркланд може би имаше известна доза истина. Отвратен от себе си, заместник-директорът рязко се изправи и каза:
— Да вървим долу и да се оправяме!
Той пръв напусна канцеларията, следван но петите от представителя на профсъюза и начумерения Паркланд. Тропотът на обувките им по металната стълба, свързваща мецанина с главния производствен цех, постепенно заглъхна в равномерния и всепоглъщащ тътен на завода.