Краят на стълбата опираше до онази част на конвейера, върху която ставаше заварката на рамите и шаситата на бъдещите коли. Tук шумът беше толкова силен, че макар и работещи на сантиметри един от друг, хората трябваше да крещят в ушите си, за да се чуват. Около тях във всички посоки пръскаха искри — истинска пиротехническа завеса от бели и сини цветя. Пукотът на електрожените и апаратите за занитване се допълваше от равномерното съскане на сгъстения въздух — кръвоносните системи на мощните машини. А в центъра на тази оживена човешка дейност, подобно на божествен идол, комуто всички се кланят, конвейерът бавно и неотстъпно се движеше напред.
Тримата тръгнаха по посока на неговото движение и профсъюзният деец побърза да изравни крачката си със Залески. Вървяха значително по-бързо от поточната линия и колите край тях придобиваха все по-завършен вид. На тези, които в момента подминаваха, вече бяха поставени двигателите, а малко по-надолу се осъществяваше монтажът на купетата върху рамата — процес, който работниците наричаха „женитбата“. По силата на навика Мат Залески хвърляше внимателен поглед върху всяка ключова операция.
Работниците вдигаха глави и ги проследяваха с очи. Малцина си направиха труда да ги поздравят и Мат Залески съвсем ясно долавяше неприязнените погледи, които им хвърляха не само чернокожи, но и бели работници. Усещаше с всичките си сетива тяхната омраза и желание за бунт. От време на време, често без никаква видима причина или пък по най-незначителен повод, заводът изведнъж се превръщаше в бомба, готова да експлодира всеки миг. Социолозите наричаха това състояние „естествена реакция срещу монотонността“.
Лицето на профсъюзния функционер беше застинало в напрегната гримаса — вероятно искаше да покаже на работниците, че никак не му е приятно да се движи заедно с шефовете, но няма как, такава му е службата.
— Как се чувствуваш, откакто не си на конвейера? — попита го Мат Залески.
— Добре — кратко отвърна Илъс.
Залески знаеше, че това е истина. Попаднали в някой автомобилен завод, страничните хора си представят, че с течение на времето хората тук постепенно свикват с грохота, вонята, жегата, напрежението и безкрайното повторение. Мат Залески беше чувал как външни посетители обясняват на децата си: „Всички са свикнали, доволни са от своята работа и не биха я сменили за нищо на света.“ Сякаш говореха за обитателите на някоя зоологическа градина. А пък на него му се искаше да извика. „Не вярвайте, деца! Това е лъжа!“
Залески и хората като него, които познаваха истинското положение в автомобилните заводи, бяха наясно, че съвсем нищожен процент от работнците на конвейера имат искреното желание да прекарат край него целия си трудов живот. Огромното мнозинство от тях считаха работата си за временна — просто докато намерят нещо по-добро. За много от тях обаче, особено за онези, които нямаха образование, това по-добро се оказваше една недостижима и вечно изплъзваща се илюзия. Капанът е двоен — от едната му страна са семейството, децата, наемът, изплащането на безброй вноски, а от другата — простичкият факт, че в автомобилните заводи заплащането все пак е по-високо, отколкото на други места.
Но нито заплатата, нито съблазнителните добавки към нея бяха в състояние да променят мрачното и обезкуражаващо естество на самата работа. Тя до голяма степен беше свързана със значителни физически натоварвания, но главната й тежест беше чисто психическа — час след час, ден след ден, изпълнени с убийствена монотонност. А и естеството й беше такова, че хората губеха и последната си капчица гордост. Работникът от конвейера няма чувството, че твори, че нещо създава. Той никога не може да сглоби един автомобил от начало до край. Той просто изработва или монтира отделни негови детайли — завива гайки, прикрепва метални части или затяга болтове. А това неизменно са едни и същи гайки, части и болтове, които текат през ръцете му в безкраен поток. Едновременно с това, главно поради изключително високото ниво на шума, работните условия правят общуването почти невъзможно, отделният работник е лишен и от най-елементарните човешки контакти. С течение на годините у онези, които издържат, се трупа омраза. Другите пък получават нервни кризи и напускат. Но и едните, и другите не обичат работата си.
Ето я и причината, поради която всеки работник, по подобие на затворника, е обладан от една-единствена мисъл — да се махне, да избяга! Периодичното неявяване на работа е частичен израз на това желание. Стачките — също. И двете предлагат вълнение, промяна, внасяне на нещо ново в монотонния цикъл на работата. А това е най-силното-желание на всички.