Може би в този момент нищо не е в състояние да попречи на това всепоглъщащо желание, помисли си заместник-директорът.
— Не забравяй, че имаме споразумение — напомни той на Илъс. — Искам всичко да приключи по най-бързия начин!
Профсъюзният функционер не отвърна и Залески добави:
— Днешният ден е добър за теб — получи онова, за което настояваше…
— Не всичко.
— Всичко съществено.
И двамата знаеха какво се крие зад думите им — доста работници съзнаваха, че единственият начин да се измъкнат от поточната линия е да хвърлят всичките си усилия в профсъюзната дейност, да се доберат до някоя от платените длъжности в нея и да направят кариера. Веднъж избран, профсъюзният функционер автоматически се превръща в политическа фигура — главна цел на живота му става преизбирането и по време на мандата си той лавира така, както лавират политиците пред своите избиратели. А негови избиратели са работниците в цеха, ето защо той прави всичко възможно да спечели одобрението им. Точно това беше проблемът, който занимаваше Илъс в този момент.
— Къде е тоя тип Нюкърк? — попита Залески.
Бяха стигнали до мястото на сутрешния инцидент. Илъс кимна по посока на отделеното от цеха пространство, върху което бяха разположени няколко маси и столове от пластмаса, където закусваха работниците. До стената беше строена цяла батарея от автомати за кафе, безалкохолни напитки и бонбони. Цялата тази площ беше отделена от цеха с дебела черта от боя, която заместваше стената. В момента там имаше само един човек — як негър с грубо изсечено лице. Той седеше извърнат към новопристигналите, а от цигарата в ръката му се виеше тънка струйка дим.
— Иди и му кажи да се връща на работа — каза заместник-дирек-торът. — Не забравяй онова, за което се разбрахме, а като свършиш, го прати при мен.
— Добре — отвърна Илъс и прекрачи чертата. Докато се настаняваше на масата до едрия мъж, лицето му разцъфна в широка усмивка.
Франк Паркланд вече беше отишъл при един чернокож младеж, който продължаваше да работи на конвейера, и настоятелно му говореше. В началото онзи изглеждаше притеснен, но скоро на лицето му се появи глуповата усмивка и той закима с глава. Майсторът го докосна по рамото и му посочи масата, на която Илъс и Нюкърк си говореха с доближени глави. Младият работник отново се ухили, а майсторът протегна ръка. След кратко колебание младежът я прие. Мат Залески се запита дали сам би могъл да изпълни по толкова непринуден начин нелеката задача на Паркланд.
— Здрасти, шефе!
Гласът долетя от другата страна на конвейера и Залески се обърна.
Беше един от контрольорите по вътрешното оборудване на колите — дребно човече, което поразително приличаше на Хитлер. Естествено, всички го наричаха Адолф, а работникът, чието име Залески така и не успя да запомни, явно одобряваше прякора, тъй като дори и косата си беше сресал така, че да пада върху едното му око.
— Здрасти, Адолф — отвърна заместник-директорът и внимателно тръгна към него, пресичайки поточната линия между някакво боядисано в яркожълто купе и лимузина в убитозелен цвят. — Как е качеството днес?
— Виждал съм и по-лоши дни, шефе. Например Световните финали6…
— Не ми напомняй, моля те!
Световните финали и началото на ловния сезон в Мичиган бяха истински кошмар за шефовете на автомобилната промишленост. Тогава на работа не се явяваха дори майстори и контрольори и качеството рязко спадаше. По време на Световните финали положението ставаше направо безнадеждно, тъй като и онези, които все пак отиваха на работа, обръщаха повече внимание на транзисторите си, отколкото на онова, което вършеха ръцете им. Мат Залески си спомни, че в разгара на състезанията през 1968 година, спечелени от „Детройтските тигри“, не бе издържал и бе признал мрачно пред Фрида:
— И на най-заклетия си враг не пожелавам да си купи кола, произведена днес!
Това беше една година преди нейната смърт.
— Тая е горе-долу добре. — Адолф, или както се казваше там, скочи от зелената лимузина и се насочи към следващата кола — яркооранжево спортно купе с бели анатомични седалки. — Бас държа, че в тая ще се вози някоя русокоса хубавица! — изкрещя отвътре той — Ех, да можех аз да съм тоя, дето ще се повъргаля с нея на тая мекичка седалчица!
— Нали вече си имаш мекичка работа? — изкрещя в отговор Залески.
— Ще ми се стори още по-мекичка, ако мога да оправя едно такова маце! — Контрольорът вече се беше измъкнал от колата и с похотлива усмивка попипваше слабините си. Заводският хумор никога не се беше отличавал с особена изтънченост.