Заместник-директорът отвърна на усмивката му, давайки си ясна сметка, че това е един от малкото човешки контакти, които работникът ще има през цялата си осемчасова смяна.
Адолф хлътна в следващата кола.
Думите на Залески бяха съвсем точни — работата на контрольора наистина е „по-мека“ от тази на останалите работници по конвейера и на нея може да се надява само човек, който е натрупал доста години в цеха. Тя не беше по-високо платена, а имаше и лошите си страни — ако контрольорът си гледа съвестно работата и обръща внимание на всички пропуски, той бързо си спечелва омразата на останалите работници, които имат достатъчно начини да му направят живота тежък. Майсторите също не обичат прекалено усърдните контрольори — така както не обичат всичко, което забавя темповете на производството в поверените им участъци. Те бяха под постоянния натиск на преките си началници (Залески включително) за изпълнение на плана, но същевременно си бяха извоювали правото да отменят нарежданията на контрольорите, и често се възползуваха от него.
„Става“ беше думата, получила широка известност сред майсторите в онези случаи, в които контрольорите сигнализираха за некачествено свършена работа или за дефектна част, вложена в някоя кола. В резултат на което конвейерът продължаваше своя път, а дефектът се оставяше на бдителността на хората от качествения контрол, които можеха да го открият, но можеха и да го пропуснат.
В зоната за почивка профсъюзният деец и чернокожият работник Нюкърк отместиха назад столовете си, а Мат Залески продължаваше да гледа тъмнозелената лимузина, която бавно се отдалечаваше по конвейера. В тази кола имаше нещо необичайно и той реши, че трябва да я огледа по-подробно, преди да си тръгне.
Видя, че Франк Паркланд се беше върнал към обичайните си задължения, явно решил, че е изпълнил ролята си в току-що приключилия спор. Всъщност така си и беше, помисли Залески. Само дето отсега нататък ще поддържа дисциплината сред подчинените си с цената на доста повече усилия. По дяволите! Всеки си има проблеми и Франк Паркланд ще трябва да решава своите сам!
Мат Залески прекоси конвейера в обратна посока и зачака профсъюзния функционер и Нюкърк, които бавно се приближаваха. Негърът се движеше с подчертано нехайна походка. Изправен, той изглеждаше още по-огромен. Чертите на лицето му бяха широки и отговаряха на едрата фигура. Устата му беше изкривена в предизвикателна усмивка.
— Съобщих на брат Нюкърк решението, което извоювах за него — обяви Илъс. — Той е готов да се върне на работа при условие, че получи обезщетение за изгубеното време.
Заместник-директорът кимна с глава. Нямаше никакво желание да оспорва заслугите, които си приписваше профсъюзният функционер. Нека трупа капитал, сигурно ще има нужда от него. Но към работника пристъпи с цялата строгост на служебното си положение:
— Престани да се хилиш, защото в цялата тая история няма нищо смешно! — После се извърна към Илъс и попита: — Ти обясни ли му, че при повторно провинение никак няма да му е весело?
— Квото трябва — обяснил ми го е! — продума Нюкърк. — Ако не ме предизвикат, няма да има повторно провинение!
— Държиш се доста нагло! — остро реагира Залески. — Май забравяш, че допреди малко беше уволнен от работа!
— Това не е наглост, мистър, това е гняв! — Широкият жест на негъра обхвана и Илъс. — Но вие двамата никога не можете да го проумеете!
— Аз също съм в състояние да изпитам дяволски гняв, особено когато разни типове рушат дисциплината в завода! — сопна се Залески.
— Но никога в дъното на душата си! Ти никога не можеш да изпиташ истинска ярост!
— Не ме предизвиквай, защото лесно мога да ти докажа обратното!
Негърът бавно поклати глава. Гласът и жестовете му бяха изненадващо меки за човек с неговия ръст. Само очите му пламтяха с мрачен, стоманен блясък.
— Ти не си черен, човече… Затова не можеш да знаеш нито какво е гняв, нито какво е ярост! Това са един милион шибани игли, които стоят забити в тялото ти още от самото ти рождение! И когато някой бял дръвник вземе, че те нарече „момче“, проклетите игли стават с една повече от милион и нервите ти не издържат!
— Хайде, хайде! — намеси се профсъюзният функционер. — Нали вече се разбрахме по този въпрос! Хайде да не почваме отново!
— Ти трай! — сряза го Нюкърк, а очите му останаха предизвикателно впити в лицето на заместник-директора.
Залески изпита за кой ли път чувството, че целият свят е полудял. Милиони хора като този Нюкърк, включително и собствената му дъщеря Барбара, вече не даваха пет пари за такива основни човешки добродетели като смиреност, уважение, етика, ред… Тяхна норма на поведение беше единствено арогантността. Онази арогантност, с която в този миг бяха пропити всяка дума и жест на Нюкърк. Към нея прибавяха и разни познати до втръсване лафове от сорта на „ярост“, „неописуем гняв“, които явно бяха взаимозаменяеми със стотици други — „пропаст между поколенията“, „оковани в окови“, „висящи в пространството“, „поемане по своя път“, „преобразяване“… Лафове, които Залески нито разбираше, нито желаеше да разбере. Промените в света, към които не можеше да се нагоди, го накараха да се чувствува уморен и унил.