Когато разбра колко много хора прибягват до марихуаната, дори и той остана поразен. Поне половината от работниците наоколо пушеха най-малко по две-три цигари на ден и мнозина от тях открито си признаваха, че могат да изкарат смяната си само благодарение на наркотика.
— Как се издържа на тая бясна гонка, ако човек не си смръкне! — възкликна веднъж един от редовните му клиенти. — Един фас до половината стига за няколко часа зареждане!
А друг работник, на когото майсторът направи забележка, задето прекалено открито пуши марихуана, направо му тръсна:
— Не можете да уволните всички, които си дърпат. Защото няма да има кой да ви прави проклетите коли!
Търговията с наркотици позволи на Роли Найт най-накрая да изплати заемите си на лихварите, а дори и да задели някой долар, с който си купуваше наркотик за лично ползуване. Сам се увери, Че денят действително минава по-леко, когато си посмъркнеш, а и работата повече спори.
С работата си Роли продължаваше да се справя все така добре и Франк Паркланд беше доволен от него, тъй като, общо погледнато, страничните дейности не му отнемаха кой знае колко време.
Поради положението му на работник с ниска квалификация през две от четирите седмици, в които заводът остана затворен за преустройството на конвейера, Роли беше без работа. Върна се едва когато от готовата поточна линия почнаха да слизат първите нови ориони.
Колата събуди у него изключителен интерес — още след първия си работен ден той каза на Мей-Лу:
— Страшно готина каручка! — После, явно възбуден и в по-друг смисъл, добави: — Тая вечер ще се поборичкаме здравата!
Мей-Лу посрещна изявлението му с похотлив кикот, а известно време след това — докато на практика се занимаваха с обещания вид дейност — Роли продължаваше да си мисли за новата кола и шансовете му някога сам да притежава такава.
Нещата се нареждаха толкова добре, че за известно време Роли Найт забрави почти напълно собствената си максима, според която „нищо на този свят не е трайно“.
Така беше до последната седмица на август, когато обстоятелствата, изведнъж го принудиха отново да си я припомни.
Посланието на Големия Руф получи на работното си място от Лестър Татето — снабдителя от главния склад. Нареждаше му се да остане в завода след края на смяната и да чака по-нататъшни инструкции.
— Ще трябва да хвърля един поглед на тефтера с ангажиментите си, Човече — прозя се Роли.
— Правиш се на голям умник — отвърна Татето. — Ама не на мене тия. Трябва да си тук, и толкоз.
Роли знаеше, че ще се подчини на нареждането. След онези лесни двеста долара на площадката за отпадъци той предполагаше, че и сега става въпрос за някоя подобна работа. Но когато половин час преди края на работното време получи очакваните инструкции, той разбра, че този път ще правят нещо доста по-различно. Татето го предупреди да не бърза да напуска завода, а да се навърта наоколо до застъпването на нощната смяна. След това трябваше да отиде в съблекалните, където щеше да се срещне с останалите, между които бяха както Големия Руф, така и самото Тате.
При звука на сирената, оповестяваща края на работното време, той не се присъедини към тълпата, втурнала се към изходите, а бавно се насочи към стената, до която бяха наредени машините за безалкохолни напитки и закуски.
Взе си една кока-кола, но преди това трябваше да изчака двама души, които опразваха задръстените от монети автомати. С интерес наблюдаваше потока от сребърни монети, който потече в брезентовите чувалчета. Когато първият от автоматите в редицата беше опразнен, той взе своята бутилка и бавно се насочи към съблекалните.
С мокрия си под и вечната воня на урина това помещение приличаше на мрачно подземие. В средата му се издигаха редица каменни мивки — „птичи бани“, на всяка от които след смените се тълпяха по десетина работници едновременно. Останалото пространство беше заето от гардероби, писоари и тоалетни кабинки без врати.
Роли намокри лицето и ръцете си в една от „птичите бани“, след което бавно се избърса с книжна салфетка. В цялото помещение беше абсолютно сам, тъй като дневната смяна отдавна си беше отишла, а нощната вече работеше. След някое време тук щяха да се появят неизбежните кръшкачи, но сега беше рано дори и за тях.